Имах представа за момчета до 16 години. След това срещнах мъж (на 22г) и ми преобърна света надолу с главата. Не беше това, което съм мислила че харесвам. Не беше висок, нямаше мускули и не носеше женски черни потници, за моя жалост и не четеше книги. Абе съвсем обикновен от където и да го погледнеш. И кво, случи се така, че неща които не съм подозирала че харесвам - като например да запояваме разни стари мои сребърни работи или да играем ръгби с негови приятели, ми се сториха интересни. И интересно беше като ме пусна на един стадион да карам мотора, и интересно беше като ме учеше на боулинг. На него пък му харесваше да чета всичко, което съзнанието ми скалъпваше в кратки разкази, да си рисувам по стената на хола, която е 8метра... И всичко се промени... Той е имал едни критерии, аз други... но това не значи че трябва да сме идеални.
Да, напасваме се... може би с всеки изминал ден. Не стават войни вкъщи, а борби. Защото при тази силна обич всеки от нас иска да се докаже на другия, да го зарадва ако щете.
Няма принцове и принцеси, има свят в който всеки строи своята собствена реалност, със собствени критерии и собствени правила. Докато един ден не биват разбити на парчета, защото осъзнаваш че си се влюбил.