Най-болезнените ви любовни истории

[never_too_late]

Проблема при мен и момчето което харесвам е, че сме прекалено еднакви.. И двамата сме избухливи и не мислим какво казваме, а после съжаляваме, но сме прекалено горделиви, за да си признаем.. Сдобряваме се и се събираме за малко.. така е от 4-ти клас (сега съм 8-ми). Наскоро пак изгладихме отношенията си и тръгнахме..за 3 дни, но след това се скарахме и месец и половина не си говорихме. След това аз му писах и никой не си призна вината, но пак се събрахме..този път за 2 дни, след това се скарахме отново... Ядосахме се и си казахме неща, които не мислим.. сега той ходи с някаква ''кукла'' от няколко дни. В едно училище сме и тримата, но ако искаше да ми направи гадно, до сега да са се ''почнали'' пред мен, но той дори не стъпва на етажа, където учи тя. Ето днес беше болен и аз побеснях, защото оная не стига че не го харесва ама не й и пука, че гаджето й е болно.. Аз ако бях на нейно място щях да го заведа в тях и да стоя с него докато майка му не се прибере.. Искам си го обратно, но знам че дори и да се съберем пак..ще намерим за какво да се скараме...

[mads13]

най ми става гадно когато изпитвам чувства и си мисля че и от другата страна има и накрая се оказва че същност е било просто приятелско отношение....не ме боли толкова когато губя човек за любовта а ме боли защото съм имала очаквания пък....лошото е че всеки път политам нагоре в облаците и когато падна на земята отново...там вече просто е неописуемо за мен...не драматизирам изобщо просто съм доста чувствителна и често се ядосвам за този факт защото мисля абсолютно всичко-ат лоши погледи и караници с приятели до...гаджета и любов.За мен тва си е проклетия - тази пуста чувствителност-но може би ,както казват всички около мен, ако не бях чувствителна нямаше да съм творец в крайна сметка и това често личи в картините ми и малко хора го забелязват...но аз най-точно си го разбирам....сигурно звуча като някаква изпаднала романтичка (и често и затова се дразня) но наистина ми писна да давам да давам да полагам усилия в една връзка да бъде пълноценна и в крайна сметка се оказвам само аз даващата а от другата страна има малко или дори няма положено усилие...като алкохол е за мен - първо се влюбвам и оттам ми идва целия кеф....летя в облаците и направо всичко за мен си е добре...после естествено алкохола свършва и започва едно болезнено изтрезняване понякога по-дълго понякога не чак толкова и все пак го има...осъзнавам всичко (грешки провали но и хубавите незабравими моменти) и въпреки това всеки път за мене е така....не че мразя любовта и всичкото му хубаво но после болката ме съсипва (временно) и се чудя как има хора на които не им пука и дори и капчица болка не изпитват от раздяла или квото и да било....
съжалявам звуча наистина като отчаяна романтичка....

за мен не звучиш като отчаяна романтичка.. при мен положението е същото..в момента изпитвам чувства,но от другата страна май са само приятелски и ако наистина е така ще ми е гадно,защото съм имала едни очаквания,а то друго..тъпото е,че винаги полагам усилия за каквото и да е..опитвам се да разграничавам приятелство и гаджета..но просто в повечето случай съм разочарована и при двете..

[Lilly777]

Не мога да кажа,че беше кой знае колко болезнено,но все пак.... Случи се преди около 3-4 години бях малка,смотана и доста наивна.Той беше от моя клас странното е, че толкова време не изпитвах нищо към него,а точно когато трябваше да се измести в друг град почнах страшно много да го харесвам,а пък и той не скриваше чувствата си.Ден преди да замине(не знам защо толкова късно се сетих ) реших аз да направя първата крачка и да му кажа,че много искам да съм с него,но той отвърна с това,че вече е късно за всичко,но все пак ще поддържаме някакъв контакт. Мина месец поне сигурно и той ме намери в скайп,почнахме да си пишем и решихме,че можем да се опитаме да имаме връзка от разстояние с уговорката,че той за всяка ваканция ще се връща тук и ще сме си заедно.С всеки изминал ден хлътвах все повече и повече,а той постоянно ми повтаряше,че иска да е с мен,че ме обича и т.н Но стана така,че повече не се върна тук.. за нито една ваканция оказа се,че съм му вярвала на глупостите,като абсолютна глупачка. През цялото време не знаех,че дори си е имал и приятелка ,която ми пишеше някакви коментари в един сайт. И сега се чудя как съм могла да очаквам нещо от една връзка от разстояние ,и то на тези години.Наистина исках да се получат нещата,но.... Както и да е,сега вече не съжалявам за нищо

[Angeleyes]

за мен не звучиш като отчаяна романтичка.. при мен положението е същото..в момента изпитвам чувства,но от другата страна май са само приятелски и ако наистина е така ще ми е гадно,защото съм имала едни очаквания,а то друго..тъпото е,че винаги полагам усилия за каквото и да е..опитвам се да разграничавам приятелство и гаджета..но просто в повечето случай съм разочарована и при двете..

Познато чувство.. +1

[exit90]

Еми честно казано май имам повече разочарования от приятели отколкото от любови,колкото и странно да звучи, имам си приятел от близо 3 години и е първата ми истинска любов, може би ми предстои разочарование знае ли човек ..

[betty-dimitrova]

Разбрах, че приятелят ми се е целувал с друга 1-я месец, в който сме тръгнали и ми го каза година и 4 месеца след това..

[Hayashi]

След като бях зарязана без да ми кажат и думичка. С други думи просто в един момент спряха да ми говорят. Разбрах, че въпросният индивид много малко преди да спре да ми говори е изнасилил моя приятелка. Е, не беше чак толкова болезнена любовна история, колкото и досега да ми се иска да го намеря и да му завра топките в устата (без да се извинявам за израза). Още ме е яд, че съм могла да бъда толкова наивна. Него го преживях без изобщо да си го слагам на сърцето, но онова, което направи не мога да го забравя. >w<

[complicated_]

Най-болезнената беше преди 2-3 години - несподелена любов (можеби повече от година винаги като го видех нещо в мен се късаше,но вече го преживях) , а случая който можеби винаги ще помня беше преди няколко месеца (8 някъде) с едно момче учехме в съседни училища,но той е 3 години по-голям и след като завърши (аз бях и още съм 11 кл.) взе че един ден ми писа в фб. След няколко дни той ме покани,излезнахме и всичко си беше ок .. събирали сме се и у тях компания без проблеми,докато един ден пак бяхме у тях и по едно време на вечерта тъкмо казах че си тръгвам и той заключи вратата с думите "Тръгвай си щом искаш" .. ;х карахме се..карахме и след 2-3 часа едвам успях да си тръгна и то един негов фр ми помогна да взема ключа .. таа това най ми се е набило в главата :Х

[x7aZzy]

Имам няколко любовни истории с болезнен край. Но не за мен, а за партньора или за трети лица. И една, която е болезнена поради липсата на край.

Не ми се разказва подробно. Затова само отгоре- отгоре.
Преди 2 години отрязах едно момче. Той обаче не се отказваше, колкото и да му говорех. Накрая уж си останахме приятели. Аз наистина държах на него като на приятел. Замина да работи в чужбина. След година се върна за три дена. Видяхме се. Всичко беше нормално, докато не разбрах, че има план да ме напие и да легне с мен. Супер се разочаровах, защото си мислех, че сме се изяснили. Но реших да му играя по свирката. Излязохме късно вечерта, пихме доста, накрая ме заведе в хотел, съблече се, легна на леглото, а аз се обърнах и си тръгнах.
Странното е, че и до днес ми ходи след гъза и се прави, че нищо не е станало. Е, такива хора просто си го просят!
(Въобще не съм горда с постъпката си. Наистина се чувствах предадена от някой, когото съм мислела за близък. Но това не ме оправдава.)

Една приятелка имаше рожден ден. Вече трети месец работех и не я бях виждала, затова направих всичко възможно да отида. Момчето, с което ходеше тогава, беше 9 години по-голямо от мен. Не го бях срещала, но по думите й беше мил, умен, секси, на кратко - мъж мечта. Много се радвах за нея. Какъв се оказа той в действителност: груб, перверзен, нахален, от типа "ако искам нещо, трябва да го имам". Още като ми отвори вратата, го намразих. След като изпи две- три чашки ме причака в тоалетната и се опита да ме изнасили. Добре, че музиката не беше чак толкова силна и ме чуха навреме. Това бяха най-унизителните 15 минути в живота ми. Най- тежко го прие приятелката ми - плака, пи, чупи, тръшка, почна да ме обвинява, че аз съм го съблазнила, опитваше се да го оправдае, а той дори не отричаше. Тогава за пръв път видях докъде може да стигне човек в самозаблудата си.

Имало е такива, които са ме молили, които са ме задушавали, които са ревнували или които са ме използвали, за да забравят нещо или някого. Имаше даже един, който ме следеше или пращаше други хора да го правят (това беше стряскащо). Но нищо от това не е било болезнено за мен. Разочароващо, понякога забавно, но не и болезнено.

До преди година. Тогава срещнах най-страхотния мъж. И го поисках. Хората с право са казали - най-боли от сбъднати желания. Беше нещо ново, имаше интрига, тръпка, караше кръвта ми да кипи. Най-хубавото - той четеше. Четеше супер много. А нищо не ме привлича повече от мъж, който чете. Но няма значение. Привързах се дори без да усетя. Той също. Започна да говори за къща, семейство, за деца. И аз избягах. От страх. Не знаех какво искам, не знаех какво правя - затова просто си тръгнах. Не мисля, че бях глупава, просто млада. Не мисля, че постъпих грешно, а незряло. Беше несправедливо спрямо него да си тръгна без да му кажа сбогом.

И досега ме боли. Не защото си тръгнах, а защото го обичах и въпреки това си тръгнах. Защото бях прекалено горда да му го кажа. Защото исках всичко наведнъж, а ме беше страх. Още търся спокойствието, което той ми даваше. Сигурността, чувството за неприкосновеност, свобода, лекотата, мълчанието. Искам пак да усещам, че всичко е възможно и че никога нищо лошо няма да се случи. Баси, любовта е красива илюзия.

[LeprikonA]

Бях случила на пълен лигльо, който след година и половина реши, че не му се занимава с мен, та реши да иска от мен да си дадем пауза, в която той да тръгне с една друга. Ако се получело между тях, видиш ли, щял да разбере, че не иска да е с мен, ако не - щял да се върне, но искал нещо ново. Въпреки наивността си му казах, че не съм навита да съм нечия резерва и той на другия ден уж беше прекратил с оная. На думи, разбира се.

Заболя ме, защото бях с розовите очила. Толкова много ми беше завъртяна главата, че не виждах нищо около себе си. В един напълно неочакван момент се случи това и се чувствах ужасно. Поне се научих какво да НЕ правя в една връзка.

[anonymous708973]

До преди година. Тогава срещнах най-страхотния мъж. И го поисках. Хората с право са казали - най-боли от сбъднати желания. Беше нещо ново, имаше интрига, тръпка, караше кръвта ми да кипи. Най-хубавото - той четеше. Четеше супер много. А нищо не ме привлича повече от мъж, който чете. Но няма значение. Привързах се дори без да усетя. Той също. Започна да говори за къща, семейство, за деца. И аз избягах. От страх. Не знаех какво искам, не знаех какво правя - затова просто си тръгнах. Не мисля, че бях глупава, просто млада. Не мисля, че постъпих грешно, а незряло. Беше несправедливо спрямо него да си тръгна без да му кажа сбогом.

И досега ме боли. Не защото си тръгнах, а защото го обичах и въпреки това си тръгнах. Защото бях прекалено горда да му го кажа. Защото исках всичко наведнъж, а ме беше страх. Още търся спокойствието, което той ми даваше. Сигурността, чувството за неприкосновеност, свобода, лекотата, мълчанието. Искам пак да усещам, че всичко е възможно и че никога нищо лошо няма да се случи. Баси, любовта е красива илюзия.

На колко си била, когато си си тръгнала? Ако съжаляваш искрено, няма ли възможност да се съберете?

[ledenakrasota]

Намирах се в омагьосан триъгълник с един лигльо. Бях много малка, но все здравомислещата. Тръгна с друга и много се врънкаха. Изповядваше ми се, а аз му казвах какво да прави и да не се държи като кретен. Оправях им кашите. В един момент им казах сами да се оправят и накрая скъса.

[halfbloodangel4]

Лятото 2011 година се запознах с едно момче. Тръгнахме и бяхме заедно 20-тина дена (супер несериозна работа). След около 2 месеца почнахме пак да общуваме по-често ии двамата още имахме чувства един към друг... Пак тръгнахме ии бяхме заедно около 5 месеца и той почна да се държи различно и доста гадно с мен. Това ме караше да се разплаквам... Сякаш спря да му пука за мен... Наистина го обичах... Опитах се да издържа на това негово поведение и няколко пъти се опитвах да му обясня как се чувствам, но той все се правеше, че нищо не се е случило.... Накрая събрах кураж и го зарязах... Той започна да ми се моли отчаяно и да казва, че ще се промени, но така и не го направи, а аз глупачката му повярвах и пак тръгнахме.. но се осъзнах на време и за радост всичко това свърши вече.

[zority95]

Ех, спомени спомени..... И в момента изживявам един ужас, на който още края не му се вижда....

[Furious?]

3 са историите , които ми навяват тъжни спомени
първата приятелка , връзката с най-добрата ми приятелка , която прерастна в нещо повече и разбира се , последната хаха

[SmilezZz]

Най-болезнено ми беше тогава, когато загубих първата си любов в ПТП. Имах силни симпатии към него , с него се чувствам наистина сигурна и щастлива, караше ме да се чувствам на седмото небе. Но за съжаление, заради някакъв си, той си загуби живота на толкова млада възраст. ;x Аз бях някъде на 13г, той на 15г. Все още като се сетя за него настръхвам и от време на време оставам в негова сянка, ако мога така да се изразя.

А друго, не болезнено, но по - скоро детска постъпка от моя страна, защото бях лудо влюбена. Някъде тогава бях на 14 - 15, а той с година по - голям от мен. Пишехме си, ала бала. Учихме в едно и също училище, и го виждах всеки ден. Така с времето се влюбих в него и в един мой депресиран момент му признах всичко - той пък взе, че каза, че и той изпитвал същото. Но не искаше да сме заедно по една или друга причина. Казвах му какво ли не, но не се получи. "Не заслужаваш такова отношение просто" - това беше нещото, което си спомням, че ми каза малко преди това да спрем да се общуваме. И така, до днес, се отминаваме като непознати - все едно нищо не е било, все едно не се познаваме.

Боли ме за това, че той е наистина един добър приятел, а аз заради своята глупост - развалих всичко , това прекрасно приятелство, което можехме да имаме с него, но .... Животът продължава , въпреки всичко.

[Hilary_]

Най - болезнената ми грешка беше, че от 15 годишна започнах да се занимавам със сериозни връзки. (до колкото могат да се нарекът такива) Имала съм две такива, от по две години и щом са имали своя край, значи е било болезнено. Проблемът ми е, че прекалено много се впрягам. Пресен случай: в момента също има един господин, който е превзел ума ми, но очевидно е несподелено и колкото и да се държа, разсейвам .. ме боли.