Имам няколко любовни истории с болезнен край. Но не за мен, а за партньора или за трети лица. И една, която е болезнена поради липсата на край.

Не ми се разказва подробно. Затова само отгоре- отгоре.
Преди 2 години отрязах едно момче. Той обаче не се отказваше, колкото и да му говорех. Накрая уж си останахме приятели. Аз наистина държах на него като на приятел. Замина да работи в чужбина. След година се върна за три дена. Видяхме се. Всичко беше нормално, докато не разбрах, че има план да ме напие и да легне с мен. Супер се разочаровах, защото си мислех, че сме се изяснили. Но реших да му играя по свирката. Излязохме късно вечерта, пихме доста, накрая ме заведе в хотел, съблече се, легна на леглото, а аз се обърнах и си тръгнах.
Странното е, че и до днес ми ходи след гъза и се прави, че нищо не е станало. Е, такива хора просто си го просят!
(Въобще не съм горда с постъпката си. Наистина се чувствах предадена от някой, когото съм мислела за близък. Но това не ме оправдава.)

Една приятелка имаше рожден ден. Вече трети месец работех и не я бях виждала, затова направих всичко възможно да отида. Момчето, с което ходеше тогава, беше 9 години по-голямо от мен. Не го бях срещала, но по думите й беше мил, умен, секси, на кратко - мъж мечта. Много се радвах за нея. Какъв се оказа той в действителност: груб, перверзен, нахален, от типа "ако искам нещо, трябва да го имам". Още като ми отвори вратата, го намразих. След като изпи две- три чашки ме причака в тоалетната и се опита да ме изнасили. Добре, че музиката не беше чак толкова силна и ме чуха навреме. Това бяха най-унизителните 15 минути в живота ми. Най- тежко го прие приятелката ми - плака, пи, чупи, тръшка, почна да ме обвинява, че аз съм го съблазнила, опитваше се да го оправдае, а той дори не отричаше. Тогава за пръв път видях докъде може да стигне човек в самозаблудата си.

Имало е такива, които са ме молили, които са ме задушавали, които са ревнували или които са ме използвали, за да забравят нещо или някого. Имаше даже един, който ме следеше или пращаше други хора да го правят (това беше стряскащо). Но нищо от това не е било болезнено за мен. Разочароващо, понякога забавно, но не и болезнено.

До преди година. Тогава срещнах най-страхотния мъж. И го поисках. Хората с право са казали - най-боли от сбъднати желания. Беше нещо ново, имаше интрига, тръпка, караше кръвта ми да кипи. Най-хубавото - той четеше. Четеше супер много. А нищо не ме привлича повече от мъж, който чете. Но няма значение. Привързах се дори без да усетя. Той също. Започна да говори за къща, семейство, за деца. И аз избягах. От страх. Не знаех какво искам, не знаех какво правя - затова просто си тръгнах. Не мисля, че бях глупава, просто млада. Не мисля, че постъпих грешно, а незряло. Беше несправедливо спрямо него да си тръгна без да му кажа сбогом.

И досега ме боли. Не защото си тръгнах, а защото го обичах и въпреки това си тръгнах. Защото бях прекалено горда да му го кажа. Защото исках всичко наведнъж, а ме беше страх. Още търся спокойствието, което той ми даваше. Сигурността, чувството за неприкосновеност, свобода, лекотата, мълчанието. Искам пак да усещам, че всичко е възможно и че никога нищо лошо няма да се случи. Баси, любовта е красива илюзия.