Образът на Рафе Клинче ("Железният светилник")

[Vesk0u]

Трябват ми материали за образът на Рафе Клинче. Пустият ми късмет... от всички герои, на мен се падна точно тя... Почти нищо не намирам в интернет (с изключение на pomagalo, ама при тях знаете, че се плаща). Някой може ли да ми намери нещо?

[shmatarok]

Героят Рафе Клинче присъства в трета част на романа “Народ се пробужда” и четвърта – “Корени и гранки”. Новата църква в Преспа е построена “за чудо и приказ”,”нашарена, нагиздена”. Преспанци не могат да й се нарадват – толкова е хубава и е “тяхно дело, постигнато с труд и мъка”. Църквата засиява, но й трябва иконостас чуден. Тази искра запалва “буен огън” в сърцата на хората, които говорят дълго, питат, разпитват, пращат поръки, писма до близки и далечни места.
Най-сетне пристига в Преспа прочут майстор – Рафаил Клинче с голяма слава: “дървото било като восък в ръцете му”. “Особен човек беше той – висок и мършав, с бяло, сухо лице и румени бузи, а още по-румени бяха устните му под дълги, провиснали мустаци; челото му беше изпъкнало, възлесто, а главата му отзад беше сплесната, очите му бяха много хубави, големи, тъмни, с дебели, чупнати в ъгъл черни вежди. Беше малко приведен напред, с много дълги, силни ръце, не можеше да се заседи спокойно на едно място и току мотаеше по всички посоки дългите си ръце. Не беше стар човек, нямаше повече от тридесет години, но беше предивременно позастарял и като да тежеше постоянно на рамената му някаква голяма грижа”.
Чорбаджи Аврам Немтур гледа “да го бодне с острия си език” и го пита колко иконостаси е направил досега. А направеното от майстора не е малко: два големи и десетина по-малки и много други работи от дърво е направил. Съмнението на Аврам продължава, защото той е убеден, че от майстор до майстор има разлика “голема”: “Тогава майстор Рафаил припряно, с треперещи пръсти /пръстите му все потреперваха/ затърси в широкия си тъмночервен пояс и извади оттам неголям, продълговат вързоп. Бързо, похватно развърза мека копринена кърпа и дигна в ръката си немного по-голям от една педя дървен кръст, който засия над главите на всички...”. Така майстор Рафаил е уговорен да направи иконостаса заедно с царските двери, влашки трон и амвон за новата църква. За работата си иска петдесет хиляди гроша и не иска никой с нищо да го безпокои, докато не свърши всичко до край. Не знае за колко веме – година, две, пет. С присъщата си гордост той отговаря, че ръка не целува никому: “Не съм слуга никому. Ще се потрудя и ще получа колкото ми се пада.” Нужна му е къща, една стая и някой да му готви по малко храна, защото е чужд и ... две оки хубаво, силно вино.” Сам признава, че това му е “проклетията” – не може без вино. Прогонваните от Султана жажди на тялото и на душата са същността на майстора резбар Рафе Клинче. Той е изтъкан от страст по занаята, който не е просто занаят, а изява на дарба, на усет за красота, от страст по виното, от покорност пред желанията на плътта.
Лазар Глаушев е този, който го кани в къщата си като гост. Така се случва – съдбовно, но първа го посреща Катерина. “Майстор Клинче много се смути, като видя хубавата девойка.” Лазар е впечатлен от майстора; иска да е като него “свободен човек, силен”. По този повод Султана е откровена и признава: “Не ми харесва мене тоя човек ... пияница. Потаен, гледа като вълк. Мълчи и като не му харесва яденето, оставя ти го така. И много се заглежда по Катето. Ти му кажи да си върви.” Лазар е убеден, че майка му не го харесва, защото човекът живее за себе си и както си знае, “не държи на никого”. “Това е хубавото в него, че е свободен и от нищо не се бои. Аз не искам да живея като него, но искам да бъда свободен като него. Да науча и другите да бъдат свободни...” Катерина също знае, че майка й не харесва майстор Рафаила, “не може да го търпи, а той е такъв един чуден човек и такъв огън има в очите му, господ да го убие!”
Пръв с вълнението на Катерина, сам влюбен в Ния, се сблъсква Лазар – чува познат глас, почти шепот, страстен и силен. И в този момент иззад ъгъла изскача сестра му. “Изненадана, изплашена до ужас, тя се вкамени на мястото си. Сякаш бягаше от някого, смутена, зачервена, с разчорлени коси ... В ръцете си държеше два сахана и тънка кърпа – всеки миг да ги изпусне.” Девойката се овладява бързо, защото разбира, че брат й не е подслушвал, а е разсеян и зает с някакви свои грижи. Майстор Рафаил живее в Глаушевата къща в “отредената му стая” и Султана не дава да влизат в стаята му нито снаха й Кочовица, нито Нона и още по- малко Катерина. Лазар отива при него, макар че той не се радва на посещението му. За него е важно да улови творческия напор в сърцето си: “работя, когато ми дойде отвътре, та празник ли е, делник ли е – не искам да знам. Аз и нощно време ставам, когато ми дойде и вземе съня от очите ми.” Болното място на резбаря е виното. Не иска никой да го съди за това. “Виното е масло в светилника и човек вижда по-ясно... виното е огън в сърцето и дава крила на ума. От виното човек гори и става силен, безстрашен. Без огън нищо не става и самото божие слънце е огън.” Лазар е на противоположното мнение: “който пие, обезумява, виното влиза като бяс в човека.” Рафе пие, “за да работи” и знае, че Султана не го иска в къщата си, та й прави малък иконостас, за да я умилостиви. Време е дошло да си намери друго място и няма защо да се сърди на майка му. И като се замисля Лазар, изведнъж му идва на ума, че има някаква връзка “между буйните словести изблици на майстора, отчаянието му, сълзите му на края и Катерина.” Но той няма нищо против – “да се вземат, ако се искат!”
Следва силно емоционален момент, в който авторът заключава: “Нощното приключение на най-малката му сестра засегна чувството му за нравственост, за чест, за ред, честолюбието му и братската му ревност, боеше се за Катерина,... Катерина би могла да се омъжи за резбаря, ако работата бе стигнала дотам.” Любовта между Катерина и майстора резбар Рафе Клинче е изградена като истинска възрожденски поема, създадена от порива на човешките сърца. В образа на Рафе Клинче писателят е заложил една широко споделяна представа за художника – в него трепти божествената искра и затова той е различен от всички останали. Той е волният, непокорният, скитникът, но и чужденецът във всеки дом. З а да се разбере неговата душа, да се проумеят основаниата на живота му, са необходими особени сетива. Точно от разликата в гледните точки започва и конфликтът между Султана и Катерина. Султана вижда майстора през призмата на патриархалните разбирания за ред и морал, за нея той е опасниа чужденец изкусител, който прекрачва установените граници. Сама преминала през бунта и нарушанането на реда, Султана се превръща в ревностна пазителка на нормата. Коренно различен е погледът на Катерина – в резбаря тя съзира духа на неспокойствието, благословената сила на творческия порив.
Рафе не се сближава с никого в Преспа. “Живееше като див звяр в бърлогата си и когато се случеше да излезе из града или някъде вън от града – ходеше сам, не подигаше очи дори да погледне някого. Не пущаше никого в жилището си, което му беше и работилница.” Хазаите му са двама старци и Катерина може спокойно да влиза в стаята му “дебнешком, като крадец, неочаквано, за две-три минути или за два-три часа, винаги по тъмно. Никой освен Клинче не знаеше за тайнствените й посещения в жилището му.” Те ревниво пазят своята тайна. За него всички в Преспа знаят:

[shmatarok]

“Особен човек беше той, не като всички люде.” И така втора година, откакто той е в градеца. Всеки знае, че изпива по две оки вино, което му дават от бощината, но никой не го е виждал да влиза в кръчма и да ходи нетрезвен по улиците.
Но един ден, нетрезвен, разгърден, гологлав се изправя срещу Лазар. В очите му има решителност, но и страх, някаква тревога. Със стиснати зъби и свиреп поглед, с разтреперан глас той споделя, че “работата е за смърт или живот”. Не иска “чуждо ухо” да чуе разговора им. Откровен е до болка като казва: “ ...аз живея друг живот... Моята мисъл е другаде...” “... никому не се сърдя, ама не давам да ми се бъркат в живота. Не мога аз другояче да живея.” “Трябва и да умейш да се радваш, когато виждаш как оживява в ръкатата ти /дървото/, оттам иде голяма сила, кара те да работиш, та забравяш да ядеш, да спиш.” За себе си признава: “Аз не съм пияница, не лъжа, не съм див човек...” И стига до най-важното: “Само един човек ме разбира ...” – “Сестра ти Катерина...” Лазар не е изненадан. Спомня си как почти е заварил сестра си в стаята на художника. Връзката между тях му се струва “по своему естествена”. Засрамва се за нея: “Тя не беше чиста девойка и тъкмо чувството му за чистота беше засегнато болезнено.” Рафе я иска, но осъзнава, че Султана не може да го търпи: “И аз съм такъв един човек, хвърлям се с главата надолу, в огън съм, нямам ред, знам, не съм като другите, от чуждо место съм, кой ще ми даде дъщеря си.” Разбираме, че е израснал сирак, не е имало кой да го поучи. “Сирак без никого и само мъка цял живот, мъка от чужди люде и още повеке сам от себе си. Ама искам да живея по-добре. Златен занаят имам, виждаш. Работя добре и не ме мързи... Аз не съм пияница и не съм лош човек. Като видех Катерина и видех, че клони към мене – рекох си : тя ще ме оправи. Ще тури ред в живота ми, къща ще ми отвори. Виждам, че това ми липсва – некой да ме държи. Само тя – друг не може. И мене ми трябва един свой човек, а досега се сам. Не беше редно, ще каже някой, разтурен човек си, развратен, ама само да знайш как съм я чакал да дойде и какво ми е, като не идва. Вярвяй ми... Нареди да се ожениме с Катерина ... иначе и не може веке, ние с нея сме като мъж и жена ... тя е трудна от мене. Признава си вината и добротата на момичето, но вижда, че Лазар мисли най-напред за себе си: “Ето какъв е човек, винаги мисли най-първо за себе си.” Всички ще се нахвърлят върху Катерина. Но “тя е същински ангел, чиста ...” “Грешката” е сторена. “Никой не ще може да прости греха на вироглавата девойка, нейният позор остава за цялото семейство.”
Само Лазар може да говори с майка си за това. Знае, че тя не харесва Рафе Клинче, но пък той е човек с дарба, “занаятът му е най-добър”. Султана отсича: “Не го искам аз ... Дарба ... Какъв човек е той ... познавам го добре. Сичко можеш да очакваш от такъв човек и повече зло, отколкото добро. Не е лош, с добро сърце е, но е глупав и нередовен човек... Нередовен човек и малко като завеян. Не си давам аз детето в такива ръце. И е ябанджия.” Но Лазар не оставя място за колебание: “Работата е свършена”. “Те двамата се искат ... Катерина отивала при него скришом, ама да побързаме, да не излезе срамът наяве”. “Те са като мъж и жена, макар да не са венчани. Тя е ... той ми го каза ... тя била трудна от него.” И Султана проклина: “Проклет да е часът, в който влезе в къщата ми!” Срещу бога, дявола и смъртта се изправя волята на една майка.
Със смъртта на Катерина конфликтът между “зова на сърцето” и “повелята на традицията” отзвучава в позицията на трагичното. Без да издава присъди, писателят внимателно изследва драмата на всеки от своите герои. Той търси основанията в поведението на всеки от тях. Чрез подобни основания истинският художник има шанса да постигне правдивия лик на човешкото.
Сватбата на Лазар и чорбаджи Аврамовата щерка събира много люде в църквата. Само Катерина я няма. Като изпод земята се показва Рафе Клинче – и той не присъства на сватбата. Води Стойна Нунева за ръка да види новия иконостас. Изработката е великолепна. На крайната колона до стената, между клоните и листата се виждат две елипси една под друга и в тях са издълбани два образа – като че ли от самата светлина се ражда образът на Катерина Глаушева. Другият образ е неговият. Резбарят казва:” Душата ми е в това дърво... По това ще ни познават людете някога, ще ни знаят...” Вън е синя януарска вечер. На самата сватба на Лазар и Ния става и символичната сватба на Рафе Клинче и Катерина.
Силата на изкуството възражда светлите образи на Рафе и Катерина, символично благославяйки тяхната любов. Победил в плана на конкретните житейски решения, законът е загубил битката с любовта в плана на символичното. Защото животът може да е кратък, но и властта на закона не е вечна. Вечно е само изкуството.







-------------
това е цялото, заради ограничението от 10к символа трябваше да го разделя