Здравейте. Искам да ви споделя една история, която започна преди около месец-два. Тогава майка ми ми каза за едно момче, с което сме били приятели в детството, но не се бяхме виждали от 6-7 години. Сега той е на 16, а аз на 14. Майка ми наскоро започнала да се чува с неговите родители, защото и те са стари познати, и ми каза да го добавя във Фейсбук. Та там започнахме да си пишем, като в самото начало още, той беше страшно мил - първите ни реплики бяха нещо от този сорт : ''Здравей, едва ли ме помниш. -Помня те, как ще те забравя.'' Като втората е негова. Веднага ми хареса, като характер, пък и на външен вид хич не е лош. По-миналата неделя се срещнахме за първи път, и то на тяхната вила. Може да не си личи от начина, по който пиша, но просто щях да се пръсна от вълнение, изобщо не си общувам с момчета, ако трябва да съм честна, никакви гаджета не съм имала досега и т.н. Малко бяхме стегнати в началото, ама после завързахме разговор, не беше лошо, като за първа ''среща'', освен, че аз, докато мислех за какво да му говоря, се наливах постоянно с кола и после едвам кретах до колата, ама това е друг въпрос. Вечерта той ми писа във Фейсбук, разменихме си скайповете, и там вече започнахме да пишем още по-често. Опознахме се, разбрах, че и той обичал да рисува. Освен това аз го зарибих по рок, като се има в предвид, че преди ми пращаше техно или дъбстеп. Също така, друго, което ми харесва в него, е че, обръща внимание на всяка моя дума, не си говорим празни приказки. И така нататък. Поразлях се във въведението, сега следва важната част. Покани ме една събота на кино, но не се уговорихме като хората, даже не си разменихме телефоните и познайте - аз го чаках един час на едно място, после си хванах автобусчето и си мислех, че ми е вързал тенекия (освен това, постоянно си мислех, че това е прекалено хубаво, за да ми се случва на мен, имам изключително ниско самочувствие като начало и това просто ме срази), а той човекът, 3 ЧАСА ме чакал, и не мръднал оттам, докато майка му не му се обадила да му каже, че съм се прибрала. Срам, срам, срам! Отвори се, земьо, да вляза. Естествено, после бяха едни извинения, едно чудо, и тъй. Прости ми той де, че и дори ми каза, че се бил притеснил, да не ми се е случило нещо. Направо не можех да повярвам, че това е реалност. Три часа да ме чака, да не ми се сърди, а да се притеснява. Боже, Боже. Абе същински ангел, к'во да ви разправям. Проблемът е обаче там, че нещо спряхме да си лафим, той само ми пращаше да го гледам онлайн как играе някакви игри. И вече не ми пише. А когато аз му пиша, отговаря с една дума, или изобщо отговаря след час-два-три. Разбрах, че има нещо гнило, и че или ми се сърди, или просто вече не се интересува изобщо от мен. И взех, че го махнах от приятели във Фейсбук, което в днешно време си е смъртна обида. Е, в скайп не го блокирах, защото сърце не ми дава сега, ама не знам... Това, което направих, май не беше никак нужно, даже тъпо си беше, сега като се замисля, ама знам ли. Какво да правя сега. Да му пиша ли още, да го питам дали иска пак да се видим, или? Идеи? Ще съм благодарна на всеки, който ми изчете целия роман.