карабадабърче

**ShtrudeL** · 04-13-2012, 00:04

Не ме четете, знам, че темите ми са ви тъпи и може би да си мислите, че не съм наред с главата и т.н. Пробвах да пиша в текстов документ, но единственото, което нацапах в него е "I can't.". Тук ми идва музата.
Не ме четете, ако искате. А ако все пак ме прочетете, си представете, че вече знам, че ме мислите за ...как беше? attention whore?, лигла, тъпа, розова, илюзорна, малоумна, етц.

Никога не съм го търсела (мнението на друг за мен), но толкова имам нужда да знам, че някой ме познава из основи. Имам нужда да ме изрисува нечия чужда уста и да се видя точно такава, каквато съм. Да съм в присъствие, в което се чувствам... спокойна... където мислите ми не се блъскат като вълни в скали, защото ...ме изтощават.

[1:44:42 AM] асд каза: are u ok ?
[1:44:43 AM] асд каза: : )
[1:45:00 AM] - Обич каза: (shake)
[1:45:07 AM] асд каза: :^)
[1:45:29 AM] асд каза: do u wanna talk?
[1:45:37 AM] асд каза: something wrong?
[1:46:00 AM] - Обич каза: do u wanna listen?
[1:46:13 AM] асд каза: long story?

Long story? Не знам.
Не мога да внеса... ред в себе си, в живота си, във всичко. Не мога да стъпя на високо стъпало, без да се почувствам... гола. Не мога да се адаптирам бързо към нищо, а направя ли го, после не мога да го изоставя, а напусне ли ме по една или друга причина се разяждам като игла в кока кола. Имам чувството, че съм се оцветила с перманентен маркер и ако опитам да се изтрия, за да се изрисувам наново, ще се размажа... Защо ми е толкова трудно да се... приспособя към реалния свят... сдухвам се, чувствам се некадърна, неразбираща, не на място, не себе си...
Не изпитвам нужда да се забавлявам по начина, по който го правят нормалните хора, мога да стоя, наблюдавам и да се радвам на щастието им, но не и да участвам в него. Чувствам се самичка. Чувствам се непозната. Чувствам се ужасна. Ненужна. Непотребна. НЕПОТРЕБНА. А ироничното е, че все си казвам, че не искам да стоя на едно място.
Чувствам се ужасно, ужасно самичка от години. Всичко, което ми даваше всичко го няма и не мога да си го набавя от никъде. Някак спрях да съм от онези, които се питат "Защо на мен?", защото следва въпроса: "Ами на кой трябваше?" и е някак егоистично/глупашко и абсурдно. По-скоро се питам "Защо толкова рано и защо по тоя начин?".
Аз съм на 20 и нямам нещото, което ми е нужно най-много. Нямам смелост. Нямам сигурност, спокойствие, нямам него, дори нямам ...споделяне от уж най-близкия си човек. Толкова много ли искам? Просто малко... заинтересованост към това, което ме усмихва... малко душевна подкрепа за това, което ме прави щастлива... Не искам да съм толкова зависима емоционално, но без някои важни елементи се чувствам ужасно сама във всичко...
Липсва ми крещящо много. Мисля, че изпитвах страхопочитание, а дори нямаше повод. Защото не беше страшен, ядосан или коравосърдечен. Не беше и фалшиво мил. И когато ми се скараше не ме натъжаваше, защото знаех, че ме обича. Усещах, че ме обича с цялото си същество и когато плачех се ядосваше, защото ме обичаше и не искаше да плача, а после сядаше на леглото ми и ми говореше така, сякаш разказва приказка. А не беше приказка, всичко беше реално, но омагьосано и успокояващо. Беше прекрасен. Най-прекрасния и най-мой. Липсва ми всеки ден, всеки, всеки ден. Липсва ми всеки път, щом се почувствам непотребна и не на място, защото знам, че го няма, за да вярва в мен. Аз не мога и имам огромна нужда от това, някой да вярва в мен и да го усещам. Аз трябва да усещам, а не усещам от милион време. Не усещам от тогава. Изморих се да падам и ставам емоционално. Изморих се да обичам и да се чудя дали ме обичат. Изморих се да се питам "Има ли смисъл?", когато голяма част от мен крещи "Винаги има смисъл, щом чувстваш, дори след това да е ужасно болезнено... дори да носи със себе си неща, които изглеждат невъзможни..." Изморих се да стоя зад кулисите чудейки се и страхувайки се. И винаги когато направя крачка, вместо да се радвам, че съм я направила... да се натъжавам, защото безпокойството, страха и всичко останало преди нея ме е изяло психически... Искам да се наспя. Искам да се почувствам обичана.
Дано поста ми стана достатъчно дълъг, за да не го прочетете.

"…Аз обичах прекалено много неща, поради което непрекъснато се обърквах, увисвах без опора в празнотата, тичах подир една падаща звезда, подир друга, подир трета, докато сам тупнах на земята. Това е нощта, това прави тя от теб. Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос."
/Джак Керуак/

**MaLyKoLiU** · 04-13-2012, 01:22

Прочетох го. :P
Все едно си описала мен.

Доста често се чувствам по същия начин който си описала...
Като чета някои твои такива дълги постове имам чувството, че сме доста еднакви душевно и т.н.

**Oy7ofCon7roL** · 04-13-2012, 09:29

Хм, от това което си написала явно за мен си била като прочетена книга!
Понякога се изумявам сам от себе си

**montana6** · 04-13-2012, 09:59

Прави ми впечатление, че във форума все повече хора имат такъв проблем - липса на смелост, колебливост, нерешителност, чувство на изолация от света. Хубаво е, че можете да говорите за това и го споделяте, но лошото е, че си оставате само със споделянето вместо да се вземете в ръце. Според мен основната причина за това състояние е бездуховността (в смисъла на липса на силен и борбен дух). Искате другите да ви опознаят и да ви подкрепят, но как да стане, след като вие самите не се познавате и не се подкрепяте. Липсата на силен и борбен дух е резултат от това, че нямате идеали и сте безверни (тоест нямате към какво да се стремите и се лутате насам-натам, водени от емоциите си). Както имаше една приказка - човек без идеали и вяра е мъртъв душевно.

И другото, което е - вървете наистина на психотерапевт, няма нищо срамно. Няма да изгубите нищо, може само да спечелите, още повече, че споделяте подробно и ясно, така че ще може да ви се даде по-ясна насока. Според мен е хубаво, че споделяте, но не го правите на най-подходящото място.