Цитирай Първоначално написано от mimess93 Виж мнението
Не е казано, че животът трябва да е само приятели и дискотечки. Но имам чувството, че ти отхвърляш всичко нормално и приятно и се затваряш в неква отрицателна философия за живота си. Което е много кофти или поне на мен ми се вижда кофти. Може да си супер як човек, но някак си не мога да възприема начина ти на мислене..не го отричам..а просто не го възприемам.
Ми, като не е и си наясно с това защо го коментираш? Каква връзка имат такива повърхностни неща с философската тема, която подхвана?
Не знам какво ще рече 'нормално'...Ям, спя, нося гащи и не съм на хероин - по-нормално от това накъде?
Нещо реално... Животът си има и лоши страни, аз съм ок с това. Повечето хора не са. Обичам болката си, точно толкова, колкото и щастието си. Наслаждавам се и на двете. Всички емоции трябва да се изживяват. Понякога е хубаво да им се оставяш и да видиш къде ще те заведат. Като човек на наркоти...Така,де, изкуството няма как да не констатирам, че толкова много велики произведения са вдъхновени точно от негативни емоции/събития.
Трябва да има равновесие. Щастието не трябва да се приема за даденост. Не знам дали е съдба, карма, Буда, Сатаната, Аз или Дядо Коледа, но при мен винаги е имало и има равновесие. За което съм много благодарна.
Веднъж по телевизията даваха някакъв филм на тема екзорсизъм, филмът беше ужасно скучен, но ми направи впечетление една сцена... Момичето се разплака и каза "Защо съм толкова нещастна?" Много ми хареса. Изглеждаше много истинско. И е прекрасно...Да плачеш и да си нещастен. Толкова е...Освобождаващо. Не толкова заради самият акт, колкото заради това, че всички търсят щастие. А веднъж престанеш ли да следваш стадото в това отношение си свободен. "Няма грешни пътища, само грешна компания" - казват хората. И макар, че не съм особено съгласна в случая може да приемем, че важи. Стадото е грешната компания.
Знаеш ли какво? Преди известно време бях на едно място. Заведение. Наблюдавах хората. И всеки търсеше нещо. Аз не търсех нищо.И ми беше толкова жал за онези хора. Търсещи, искащи, лутащи се в материалният свят. Това е пътят, да. Но материалната компания наистина е грешната.
Това, че заживях в един парадокс, където нещастието ми ме прави щастлива и ме захранва ме накара да се чувствам, като бог. Като висшо същество. Разбира се знам, че това е усещане, което не трябва да се материализира. Още един парадокс от моят свят е че когато не храня егото си то пораства голямо, силно и някак чисто.
Щастието...Това може би е комфортът. Ако ти е комфортно с душевната мизерия, нещастието и негативните неща...Това не значи ли, че си щастлив?
В темата написах, че се чувствам, като двама души. Е, щастието на единият подхранва нещастието на другият. А нещастието на вторият подхранва щастието на първият. И така се въртя в един омагьосан кръг.
Но това са само понятия. Те не са важни. Нищо не е важно.
Пожелавам на всички да отидат в адът...И да се върнат. Силни, неразрушими и недосегаеми. И когато достигнат лимитът си в тези отношения отново да отидат...И да се върнат. По-силни, неразрушими и недосегаеми. И когато достигнат лимитът си... Още един омагьосън кръг.
Нещастието винаги (ме) води до щастието. И обратното. И ако се замислиш това е най-логичното и нормално нещо на света.