Вече съм обсъдила с тях (сериозен разговор) дали искат да бъдат кремирани и дали искат попове, литургии и такива неща, и двамата не желаят попски истории, майка ми иска да бъде кремирана и да й пръсна праха на Мусала.
Ще ми е тъжно, разбира се, но вече съм го преживяла/наревала съм се като малка, общо взето гледам да ги спамя да се пазят - да не пушат и да не пият много, да карат внимателно и т.н. , но не са деца, сами си решават дали им се живее, или не.
Предполагам, че няма да рева.

И съм самостоятелна от малка точно поради тази причина, че знам, че родителите ми имат сравнително рисков живот и във всеки един момент трябва да очаквам, че ще им се случи нещо и ще си заминат.

Това, че няма да страдам, че съм ги загубила не значи, че не ги обичам. Просто оценявам, че са ми дали толкова много, и се радвам, че съм ги познавала, и да се реве, и да се страда, и да не се - абсолютно все едно е.

И никога не съм разбирала хората, които страдат по погребения - ама наистина ли никой не си мисли за това, че родителите му ще умрат, не знам какви сметки си правят хората.
Като осъзнаеш, че вашите ще умрат един ден - ревеш малко и после като умрат - не ставаш неадекватен, а продължаваш напред, както те биха искали да е.