Хм.. знам какво е любовта. Преди често се влюбвах, по детски, и всичко беше страхотно- любовни обяснения, картички, подаръци, целувки и нежност. След това пораснах малко. Отново се влюбих, но този път не беше миловидно детско увлечение. Бях влюбена доста време, което преди не ми се беше случвало. Момчето беше от друг град, но не смятахме това за пречка, поне от начало. След това нещата се развалиха. Постоянно се карахме, той винаги се сърдеше за нещо, рядко бяхме на едно мнение. Беше много ревнив. Съредеше се без причина. Внушаваше си, че като съм в друг град 100% му изневерявам. Карахме се, разделяхме се за известно време, но в крайна сметка го обичах и винаги му прощавах, каквото и да направи. Една от съботите и неделите бяхме заедно, седяхме навън и той ме попита дали някога ме е накарал да плача, аз отговорих не, но не беше истина. От тази вечер натам стана отвратителен държеше се гадно, не ми звънеше, а като му исках обяснение той ме караше да мисля, че аз съм виновна за проблемите, тъй като съм си ги търсела. Аз му вярвах, докато един ден чашата преля и се разделихме. Той наистина ме нарани! От тогава сятам, че любовта е като дядо Коледа.Когато си малък ти вярваш в него и разни филми и приказки те убеждават в това, докато в един момент не пораснеш и всяка бъдни вечер го очакваш и в един тъжен момент осъзнаваш, че той няма да дойде. Колкото и да спреш да вярваш в него ти тайно се надяваш, че един ден ще дойде и от все сърце се надяваш да съществува.
Любовта е най-красивото нещо и се надявам да съществува, но просто до сега опитът ми показва друго. За сега съм захвърлила романтичните чувства на страна и живея за приятелите си и самия кеф. Когато не влагаш чувства няма как да те наранят. "Играй си с хората, ако не искаш те да си играят с теб"