^

Много родители не познават децата си. В България пък още по-малко. В България, където ежедневието е забързано, положението е трагично, родителите се прибират късно, изтощени от работата си и градския транспорт, отчаяни и изморени, и единственото нещо, което искат да направят е да хапнат и да си легнат. Отговарят спонтанно, без да се замислят какво питат техните деца, а самите деца в един момент започват да си мислят, че на техните въобще не им пука какво ги питат, тъй като не родителите им отговарят на въпросите, но отговорите са съвсем не свързани със зададения въпрос, и/или просто wave a dismissive hand, казвайки че са прекалено изморени. Понякога дори се ядосват. Та, щом децата започнат погрешно да си мислят че на техните не им пука за тях, те спират да споделят това, което ги интересува или тревожи, и постепенно връзката между детето и родителя се прекъсва, и двамата хорица остават отчуждени.

В такива случаи, ако дете на такива родители се самоубие, родителите разбира се, че ще се чувстват виновни. Родителите разбира се че биха помогнали на своята рожба, ако знаеха как тя се чувства. Обаче, те не са знаели, а детето е сложило край.

При мен е нещо средно между двете. Не съм изключителна близка с родителите си, но въпреки това (и въпреки това, че общуваме само по скайп) те ме познават. Знаят кога не съм добре, коса съм уморена, мълчалива, ядосана, болна и т.н. И съм сигурна, че, както винаги правят, биха се опитали да ми помогнат, да ме подкрепят/ободрят ако знаеха как се чувствам. Сигурна съм, че биха се опитали да ме спрят, ако знаят какво планирам.