Като посърнало намбипамби. Пия кола, ям сурови бадеми и чета Космо в отчаян опит да намеря отговорите на най-сакралните си въпроси. Не просто съм стигнала дъното - аз съм го създала.
Надявах се поне като отидем на хижа да се поразсея малко, да се позабавлявам, пък то... Ни хижа, ни дявол. Влизам им в положението донякъде, ама от толкова време го говорим тва, бях се навила като пружинка и отведнъж ми подрязаха крилцата. Правя някакви планове, заемам се да организирам тУЙ, онУЙ и накрая...
На умопомрачение ме избива вече, честно.
Не ми е нещастно, не съм огорчена, нито разочарована, просто ми е тъпо. Всичко върви нормално до един момент, после закриволичва нанякъде и... става тъпо.
Има ли смисъл, когато няма значение, всъщност?