Не искам това да е някакъв хейт пост, НО искам да споделя какво забелязвам от много време насам...
Не понасям хората като мен.
Отблъскват ме, отвращават ме, разочароват ме. Много. Харесвам всичките им черти, които харесвам и в себе си и в същото време ме дразнят, защото повече от всички виждам 'отрицателните' им. И това го знаем само аз и те. И то отлично, дори без думи. Просто се усеща във въздуха. Като полето между два магнита, които се отблъскват. :>
Дразнят ме прекалено добрите, прекалено чувствителните, дълбоките, детайлните, отвеяните, които те карат да се чудиш "Какво ли си мисли?!". Аз не се чудя. Аз знам. Това ме влудява. Обичам се прекалено много, но 'мразя' отражението си.
Такива хора обикновено са високомерни, надменни, егоистични, дори злобни, имащи толкова мил и очарователен вид, че заблуждават успешно всички. Като черни лебеди. Не се имам за точно такава, но определено си имам своите агресивни и ужасни моменти, в които съм отвратителна... Хубавото и крайно лошо е, че съм отвратителна само в мислите си и в главата си. Не правя нищо лошо на никой, дори нямам такива намерения, но в мен като че ли всеки момент е готово да избухне нещо... и никога, никога не успява, винаги е хладнокръвно. Отвратителната ми страна е единствената, която мога да контролирам слава богу.
Хората като мен се интересуват болно от много неща и лошото е, че въз основа на това, което са научили, изпитват останалите, правят си тъпи нереални изводи и се вкарват в роли и какво ли още не. Мисля, че и това се научавам да контролирам, но не мога да съм сигурна за другите.
Хората като мен е абсурдно да са същите като мен, но притежават неща, от които просто знам какви биха реакциите им. Хората като мен анализират всяко... всяко нещо и никога...никога не го споделят напълно. Наблюдават. Наблюдават много и никога не знаеш колко точно те познават. А те със сигурност те познават повече, от колкото си мислиш. Понякога усещаш веднага дали те харесват или не, но никога няма да ти го кажат директно. Никога няма да тръгнат да говорят неща, с които искат да намекнат нещо на някой.
Хората като мен се обичат, толкова се обичат, че можеш да си помислиш, че са самовлюбени. Не са. Но са толкова вглъбени, че понякога си мислят, че са единствени на света. Лидери. И това е най-дразнещата част. Създават неща и искат да бъдат видяни и оценени. Ужасно много. Те живеят, за да създават и изразяват себе си. Искат да се покажат на света. И на космоса, и на вселената, и на всичко. Те не могат да стоят на едно място.
Когато са тъжни, те не са в реалността. Дори не са реално тъжни. Те са суб тъжни, арт тъжни, псевдо тъжни. Но са ужасно тъжни. Понякога имат нужда от това, защото е част от тях. Те не знаят какво е 'добро' и 'лошо'. За тях всичко, което е в тяхна полза е добро. Както и всичко, което е в полза на другите е добро. Могат да сторят ужасни, ужасни неща и да не се чувстват виновни ни най-малко. Когато правят неща, които не изпитват нужда да правят, но по една или друга причина ги правят, винаги настъпва момента на щракване на пръстите и излизане от шибаната хипнотизация и виждаш изписаното на лицата им: "Какво по дяволите правя тук, защо го правя и какъв е смисъла? Аз нямам потребност да го правя това. Нямам нужда и не ми носи нищо. Абсолютно нищо. Сигурен съм, че и другите не знаят защо го правят. Но го правят." Прост пример: Когато бях малка, ходех на църква да палим свещи и такива ти глупости. Никой не ми е говорил за бог, трябва ли да вярвам, не трябва ли, просто бях като куфар. Винаги се чудех защо правим всичко това, палене на свещи и всякакви ти такива църковни неща, които никога не са ми носили никакво чувство и не съм изпитвала нужда да ги правя.
Хората като мен са саморазрушителни. Способни да се отдадат изцяло на нещо/някого и да станат 'роби' на това нещо. На всичкото отгоре ще им харесва и ще им носи щастие. Истинско щастие. Защото това ни е 'работата' на тоя свят. И на следващия. Могат да са толкова отдадени, но срещу всичко останало ще са си същите егоистични и себични същества. Игнорират хората, които не са им интересни и изгубят ли веднъж интерес, после трудно биха имали желание да опознаят някого.
Хората като мен са маниакални. Ужасно обичащи, ужасно влюбчиви, ревниви, защитаващи своето собственически.
Хората като мен не понасят да им казват какво да правят и как да го правят повече от всеки друг. Те нямат час за закуска или вечеря. Те нямат навиците на останалите. За тях нощта е също толкова ползотворна, колкото и деня. Имат мнение за всичко и обожават да се доказват. Заядливи. Агресивни. Плахи. Мълчаливи. Наблюдаващи. Наивни. Добри. Търсещи. Обичащи. Чувстващи. Саморазрушителни. Те никога не се разкриват напълно.
А на мен лично ми е ужасно трудно да се 'съблека' душевно пред някого. Трябва да минe маса време, за да почувства уюта и спокойствието с който и да е около мен. Това винаги е начин да отблъснеш без да искаш някого, защото никой няма толкова търпение.
Мога да продължавам още, защото имам невероятни сетива, които ми помагат да знам всичко това и още. Но боже... как не понасям хората като мен около мен.
И до тук с отвратителните неща. ТОва са което се радвам е, че живея, за да обичам и да давам обич. А обичта заличава всичко от гореизброеното и ме прави човека, който съм.