Всеки ден съм сред хора – всеки със своите идеали и трески за дялане. Всеки притежава нещо което другите нямат. Смея се с тях, говоря , а душата ми е някак празна.. Мислите са ми отнесени далеч от това което трябва да направя, отнесени в нереален свят. Изгубих своята посока, своята цел.. изгубих всичко. Стигнах дори до там да си платя за секс, а вместо да взема това за което платих го помолих да си тръгне. Не защото му имаше нещо, а просто защото аз търсех него. Човекът който ме постави на колене, срина целият ми свят, ограби душата ми и разби сърцето.. все още го обичам и не мисля, че някога ще го забравя! Това бе една невъзможна любов. Когато бяхме заедно взаимно се тормозехме.. а сега когато сме разделени всеки ден дълбая в раната. Позволих си да се превържа толкова много към него, че бях готова да поема куршум.. а самият той бе този, който натисна спусъка. Как да живее човек като мен.. за какво да се бори, когато не вижда смисъл дори да се храни. Кой би си купил една стара одърпана кукла от някой рафт.. интересното е че преди не вярвах на истории как някой обича някой и не може да го забрави. Сега ми се случи на мен. Тази която беше сигурна,че няма да се влюби, че няма да страда.. сега се самосъжалява. Събуждайки се сутрин слагам една маска, а късно вечер си я свалям. За няколко месеца успях да се срасна с тази нея до такава степен, че сега не мога да я сваля. Срам ме е да си го призная, но съм готова да се върна там където страданието бе обвзело душата ми, не за да се изправя срещу страха си, а да поема поредната доза унижение и за миг да се зърна неговото лице, молейки се този път да е различно. Поне мечтите са безплатни..