Тук продължава...

Няколко минути по-късно, вратата водеща към задният двор се отвори отново и през нея мина едно засмяно момиче с бодър поглед и кестенява коса, която на вълни се спускаше по рамената й. Носеше кремава рокля на цветчета, която отскачаше на всяко едно стъпало, а леките й летни сандали тихичко отекваха при всяка нейна стъпка.
Наистина в задният двор на семейство Стоун беше доста оживено. Без съмнения, в началото човек би помисли, че се намира насред тълпа от хора чакащи да отворят вратите на магазин, който бе пуснал стоките си на тотална разпродажба.
Тази вечер, градинските лампи стърчащи измежду окосените стръкове трева заедно със дългите конусовидни светлини спускащи се от близкият бамбуков навес спасяваха положението от всякакви видове произшествия започващи от настъпани пръсти на краката до изненадващ урок по плуване в големият басейн.
Смях и глъчка се разнасяха от всички страни. Хората пиеха от вечерните си изискани коктейли и споделяха големите си планове касаещи летните им отпуски, които бяха като кодови имена на израза „Семейна екскурзия някъде по земното кълбо“.
Както винаги, с барбекюто се занимаваше баща й Хенри, а майка й Алис в момента се суетеше около най-новите градински канапета, специален внос от Швеция.
- Няма ли някой с когото мога да проведа един нормален човешки разговор? – запита се Емили, докато на бързо сортираше хората в тълпата.
Тя тихомълком се промъкна до масата с напитките, взе един портокалов сок и се настани на един отдалечен стол в другият край на градината.
Всъщност, тази част от двора всички наричаха „Кътчето на Емили“, понеже бе декорирано по неин собствен вкус. Изборът на цветя, на градински мебели, дори на рибките в малкият сладководен басейн. Всичко бе плод на нейното въображение и креативност.
Докато отпиваше малки и равномерни глътки от сока си, тя многозначително повдигна вежди, като мислено си представи колко отегчителни щяха да бъдат следващите няколко часа. Толкова много народ имаше наоколо, а тя се чувстваше по-изгубена от всякога. По-изгубена в собственият си двор…
За нейно щастие, върху малката дървена масичка, все още стоеше книгата, която тя бе оставила тази сутрин. Като по чудо не бе залята с някой коктейл „Маргарита“ или пък кубинско „Мохито“. Сякаш точно тази част на градината имаше един невидим щит, който по необясним начин не позволяваше на хората дори да си помислят да наближат до Кътчето на Емили.
- Надявам се поне ти да можеш да ме изкараш от този свят. – усмихна се горчиво гледайки към четивото.
Но още не бе прелистила и страница, когато някой я потупа по рамото. Този път Емили не подскочи, понеже не бе чак толкова вглъбена в историята. Все пак бе още на уводната част, а тя в повечето от случаите винаги й беше от части безинтересна.
- Лельо Луси! – възкликна развълнувана, когато се обърна – Каква приятна изненада! – бързо остави книгата и оживено стана от стола, за да я прегърне.
- Хубава работа, Емили! Барикадирала си се в твоята част на двора без дори да ме поздравиш! – започна Луси опитвайки се да добие колкото се може по-сърдит тон.
- Аз… Съжалявам… Мислех да те видя по-късно, когато всички тези хора си отидат най-накрая. – започна да се извинява Емили, като отново с поглед бродеше из шумната тълпа. – Мисля, че този път нашите са прекалили. Да не би да са поканили цял Грейт Букам на гости?
Луси също се загледа в силуетите на десетките хора отпиващи от питиетата си, след което сбръчка нос и се засмя.
- Да, мисля, че този път леко са се изхвврълили, но съм сигурна, че това е само, за да видят новото градинско обзавеждане на сестра ми. Специален внос от Швеция, нали? – попита имитирайки тънкият глас на сестра си, след което и двете избухнаха в смях.
Противно на очакванията й, вечерта беше доста по-забавна от колкото можеше да си представи. Вече не се чувстваше толкова изгубена насред собственият си заден двор. Тя участваше в разговорите на съседите, смееше се заедно с тях, но нещото, което й доставяше най-голямо удоволствие бе да слуша за пътешествията на леля си.
- И тогава се разхождахме из Дорсодуро, там са ателиетата на майсторите на маски. Всички те бяха толкова изкусно изработени и изрисувани с такъв финес. Не можех да им се нагледам. Изглеждаха така, сякаш всяка една маска бе запечатала част от душата на майстора, който я бе сътворил. Ако можех бих купила всичките на куп – разказваше смеейки се – Но една от тях бе по-красива от всички останали. Докато Джоузеф говореше за черните гондолите и видовете паста предлагани в тази част на Венеция, несъзнателно се спрях и с наслада сърцезавах експоната изложен на витрината. Бях като пленена. Разбира се, на Джоузеф не му отне много време, за да разбере, че вече водеше монолог. – и след този израз всички насядали на новите канапета учтиво се засмяха.
- И после какво стана? Взехте ли я най-накрая? – запита госпожа Фостър.
- О, разбира се! Не отне много време, докато се оказа в ръцете ми. Жалко, че я оставих в Лондон и не мога да ви я покажа. – сви тя рамене и смени темата за Венеция със следващата страна, която бяха посетили, а именно Гърция.