Ходя си по улицата, подминавам разни хора - пушат си цигарите, занимават се с елементарните си интриги. Аз също идеално се вписвам в картинката - занимавам се с нещата, с които всеки на моята възраст би трябвало да се занимава. Само че изпитвам колебание, което за една агресивна натура като мен си е истински трън в окото. Казват, че интелигентните хора винаги се колебаели, докато глупавите били напълно убедени в себе си. Е, да си интелигентен не значи ли да знаеш какво те прави щастлив и да се стремиш към него? Така наречените "глупави хора" преследват това, което искат и не се пестят. Тия същите хора са по-щастливи от мен и на моменти проклинам така любимия ми скептицизъм, защото докато аз критикувам, друг се прави на глупак, но все пак върши нещо.

Когато не си обект на желание на обекта на желанията ти, трябва да се отдръпнеш и да го лишиш от тази привилегия. На теория е така, но любовта и чувствата, с цялата си ирационалност те подтикват да се опитваш отново и отново, защото обичаш този човек, нали така? А доколко го обичаш, след като след месец/година/пет години дори няма да си спомняш за тези чувства? Струва ли си изобщо да си хабиш психиката в преследване на сянка, която няма да уловиш или да напрягаш ума си в планове как да я накараш да подгони теб? Има "глупави хора", които правят тези изчисления за по-малко от секунда и имат много по-голям успех в любовта от постоянно размишляващите...


Темата ми е определено tl;dr, но просто нямаше как да не излея тия мисли от главата си