Просто имам нужда да споделя

[TheInvisibleOne]

Здравейте, от доста време следя този форум, никога не съм и мислела, че ще стигна до тук да пиша тази тема, но просто вече се побърквам. Историята ми е дълга, но предварително благодаря на тези, които ще я прочетат. Принципно имам и друга регистрация, но бих желала да остана анонимна и за това създадох тази.
Момиче съм на 18 години. Родителите ми са имали много проблеми след като са се оженили. Баща ми, който се е занимавал с бокс е бил много агресивен. Когато майка ми е била бременна с мен той я е пребил от бой и тя за малко да пометне. След което двамата се развеждат. След като съм се родила обаче, той се е намесил в живота ни отново, и е поискал да ме вижда. Майка ми е ней-невероянтната жена която познавам, винаги е била готова да направи всичко за мен. Но съда е отредил, да го виждам веднъж месечно. Тези месечни визитации бяха пълен кошмар за мен. Баща ми ставаше все по-зле и по-зле. Пиеше, пушеше, биеше ме просто ей така и ми казваше че ако се оплача на някого ще ни убие и двете. Когато бях на около 4 майка ми се ожени за един невероятен човек който даваше всичко за нас двете, искаше да ме усинови, как ли не е молил баща ми да се откаже от мен, но това така и не стана до преди няколко години.
И така моито посещения продължаваха, всеки път беше едно и също, взимаше ме от вкъщи, минавахме през магазина, той купуваше алкохол и отивахме в апартамента му, където приятелите му, всичките до един алкохолици вече чакаха пред вратата. Напиваха се а мен ме оставяше в съседната стая да гледам телевизия. Така и не разбрах за какво съм му била, може би това е бил един от начините да продължи да тормози майка ми. А напиеше ли се беше кошмарно, псуваше ме, удряше ме просто ей така да ми покаже кой командва. И въпреки всичко това, аз знаех, че той е баща ми и единственото което исках е той да се държи като такъв. Обвинявах се с години, че не мога да съм достатчно добра, за да ме обича. Милех си че проблема е в мен, че аз правя нещо погрешно. Когато бях на 12 той ми изви ръката и ми я счупи. Тогав нещата се промениха и той нямаше право да ме вижда повече. Същата тази година, той влезе в затвора... минаха 6години през които не го бях виждала. С майка ми и вторият ми баща се преместихме в чужбина. Опитах се да го забравя, него и всичката болка която ми беше причинил. Отне ми години да почна да гледам на себе си като на достоен човек а не като на "копеле" или "боклук" както той ме наричаше.
Това лято след като заврших училище реших да си дойда в България , да посетя роднините си и някои приятели. Разбрах, че е излезнал от затвора, но се опитах да не мисля за това. Много от моито приятелки казаха, че са го виждали и изглеждал много променен. Нправих се, че не ме интересува, казах им да не ме занимават, че за мен той не съществува. Самонавивах се , че не искам да го виждам поневе го мразя, но истината е, че ме беше страх. Преди около седмица той дойде у нас. Наистина беше толкова различен. Пред мен вече не стоеше този огромен мъж с умраза в очите, той беше остарял. Погледът му беше празен и изпълнен с болка. Щом ме видя очите му се насълзиха. Опита се да каже нещо, но не можа. В този момент обаче аз се почуствах силна, точно по начина по който преди време си мечтаех да бъда, аз просто стоях пред него и знаех, че този път аз решавах дали искам да го слушам или не. Веднага започнах с " Какво искаш? Защо си тук, не ти ли стига това което стори, ами имаш наглостта да идваш в къщата ми?" Той дори не можеше да ме погледне в очите, но все пак ме помоли да му позволя да ми обясни. Бях бясна та кой е той да иска нещо такова от мен, но все пак му казах, че нямам много време, трябва след малко да излизам , така че да казва каквото е решил и да си тръгва. Той ми каза колко бил променен, как докато бил в затвора имал време да мисли, и освен това там някакъв пастор идвал да говори с тях и той го накарал да се замисли кое е най-важното нещо в живота му. Колко много съжалявал, и как просто искал да ми се извини. Каза ми , че той не бил достоен за моята прошка, но все пак е решен да ми докаже, че не е същият човек. След това ми даде номера си и адреса си и ми каза ако някога размисля, да му се обадя а ако не, той би ме разбрал, понеже той не заслужава нищо от мен, най-малко прошка. И така се обърна и си тръгна.
От тогава не съм спряла да мисля за това, искам да го мразя искам да го измъчвам като не му се обаждам и като не му прощавам, но същевременно се чуствам ужасно, все едно аз съм чудовището сега. Не искам да ставам като него и мисля, че като му простя така ще покажа , че не съм такава. Но ме е страх да не ме нарани отново, отне ми толкова време да стигна тук където съм и не искам да се връщам пак към това несигурно момиче което бях. Не съм била по-объркана...

Благодаря на всички които отделиха време да прочетат историята ми, съжалявам ако е малко объркана, просто и аз самата съм така в момента. Знам, че това е решение което аз трябва да взема, относно какво трябва да правя, но ще се радвам ако си дадете мнението.