Не искам да ми се разбиват тези представи, и да стана скучен, грозен, сив, нещастен човечец, предал идеалите си.
Защото човек става точно такъв, навлизайки в цветущата "действителност". Все едно действителността е една, и то именно на онея скучни, сиви хора, ама 'айде. "Това е шапка, а не слон".

Както казваше училищната психоложка: хората се уморяват да се борят за любовта, отказват се по някакви причини и после казват. че тя не съществува, как е невъзможна, неосъществима и т.н.
Да, хората сме слаби, нямаме волята. Защото сме слаби и чупливи веднага бързаме да станем цинични и пердета, и да не си слагаме нищо на сърце, за да не се счупим съвсем. Да не се натоварваме, да е по-лесно.
Хората сме слаби в това отношение и то доста.
Затова се моля за сила, иначе кой знае какво ще стане и с мен. Боли ме от мисълта да трябва да бъда друга, да се променя, да не съм нежна и чувствителна и да свиквам с някакви гадории, с които се предполага, че ще трябва да свиквам и да ги приемам за нормални. Иначе наистина никой не е застрахован, че няма да стане като другите, или да се зарази със "здравословен цинизъм".