Ии така..преди да започна искам да кажа едно нещо:
Не ме нападайте с коментари от рода:„Много си малка за такива глупости„;„Какви са тези приказки бе?!Хахахха!!„;„На 13 години, а си намерила „ГОЛЯМАТА„ си любов...абе я слез на земята„ и т.н.Е да,няма да ви съдя ако го кажете, защото от части сте прави, та аз дори си го мислих преди време абсолютно същото!! Но все пак-замислете се-всеки е бил на 13 и всеки е е мислел, че живота му е труден или,че е открил голямата си любов и сега като погледнете назад си мислите:„Колко глупав/а съм бил/а„...при мен е същото, но в началото си МИСЛЕХ че съм открила „любовта на живота ми„ а сега съм сигурна, че съм я намерила

Ами нека да започна първо с едно пътуване-до Лондон.Да уникален град,уникални хора,ужасно време бла,бла,бла..Много хора биха се радвали, че отиват в Лондон, но не и аз!Защо ли?!?Защо щяхме да живеем там!!Всичките ми приятели,роднини..целия ми живот оставаха в България...само аз и майка ми-в Лондон(наще се разведоха месеци 2 месеца преди преместването..).Да апартамента беше хубав,близо до London eye, но просто не можех да приема този факт че живея в Лондон.И така минаха няколко месеца-аз всеки ден излизах в един парк и там рисувах,слушах музика и просто можех да се отпусна на това място Най-много се радвах за майка ми-намери доста хубава работа, която не я преуморяваше;намери си доста симпатични приятели..абе живееше си живота човека А аз-пълна противоположност:нямах приятели,стоях сама,почти не говорех,много плачех,но спрях за да не тревожа майка ми..ето, че свърши лятото и почнахме училище.Мама беше много въодушевена от този факт, а аз..ами едва се сдържах
да не се разрева, защото ако училищата бяха като българските(нищо лично) щяха да ми скапят живота!Докато майка ми ме караше към училището, аз си мислих как ли ще ми мине деня,как ли ще ме възприемат и въобще не осъзнава х че това ще бъде много важен ден в моя живот..
Бях много подранила и стоях сама в класната стая.Тогава дойде ТОЙ..свих се в ъгъла надявайки се че няма да ме видим,но това беше много тъпа постъпка защото бяхме само аз и той в стаята стояхме в неловка тишина(той слушаше музика а аз като най-големия идиот гледах в една точка )..по-едно време видях светкавица.Обърнах се на дясно и видях ,че е снима с доста хубав апарат ( ).Като разбра че съм го видяла се изчерви като домат и ми се извини.Е аз му казах че няма нищо,след което се запознахме и до края на деня станахме доста близки.Всеки ден бяхме постоянно заедно-излизахме,смяхме се,той ме учеше да свиря на китара, а аз него да рисува,снимаше ме всеки един момент че чак ми ставаше неловко и се изчервявах ужасно много Седмици по-късно той ме извика у тях.Аз отидох и просто бях изумена!!С графити беше нарисувал на една стена „I AM SORRY BUT I LOVE YOU!„(това беше много важна стена за нас,защото бяхме прекарали много време върху тази стена и именно там бяхме се сближили толкова ) И свирейки на китара ми пееше една любовна песен(more than this-one direction не знам дали я знаете)След като свърши ме попита дали искам да бъда „неговата принцеса„ а аз бях безмълвна(истината беше че бях хлътнала до уши още от момента в който го видях за пръв път)..той продължи че ако не изпитвам същите чувства няма да ме претиска и т.н. но аз го прекъснах мятайки му се на врата!!!
Ето НИ сега-скоро правим година заедно;двамата сме влюбено до уши един в друг;е даа минахме през разсяли,ревност и депресии но за това кратко време осъзнахме едно-НЕ МОЖЕМ ЕДИН БЕЗ ДРУГ!Пазим се като брат и сетра,забавляваме се като най-добри приятели и се обичаме като малки деца!

Е това е моята история!Много ще кажат че си измислям,но не е така!Споделете и вашите истории Ще ми е интересно през какво сте минали,дали сте намерили голямата си любов и въобще какво мислите, че представлява „голямата любов„
Извинете ме ако има грешки но както разбрахте от година и нещо живея в чужбина и малко съм позабравила нещата