Писна ми да си вися у нас само щото навън не се диша. Утре имам работа и ми е през междукрачието от колко до колко не трябвало да се излиза, няма живота ми да се определя от нЕкви мърляви метеорологични условия, ебаси.
И тя ми къса нервите. От 3 дни ми се губи, пък ми е едно от най-най-най-близките същества(а списъкът е символичен), всеки божи ден сме заедно, пък ако не сме, се чуваме по едно 5 пъти да си разкажем как е минал деня и станало ли е нещо интересно. Разбирам, че минава през кофти период и иска малко спокойствие и тишина, опитвах се да бъда толерантна, ама майка му стара, не съм й вдигала аз кръвното 2 месеца наред, че да ми се налага да го отнасям, заради някъв лигльо.
Побърквам се честно. Много ми е притеснено дали е добре и как е въобще.
Пробвах се да гледам филмчета, да цъкам игри, спах безбожно много часове, чета книжка, ама... не мога така да бездействам бе, ще се гръмна вече. Пък като си направя равносметка колко никотинови пръчици са ми минали през устата, направо ми идва да си бия няколко шамара.
Скучно ми е, тъпо ми е, изнервено ми е, не мога да спя и в момента се чудя как да ги избия тия шибаните часове до утрешния ден.