Напоследък направо не знам какво ме е прихванало. Уж всичко ми е наред, а пак намирам за какво да съм тъжна. Макар че "наред" е много условно понятие при мен. То поне "нормално" да беше, пък после да се и нареди.
Изживявам нещо хубаво в момента. Срещнах човек, който ме караше да се чувствам специална (нещо, което дори не помня кога за последно ми се случи). Проблемът е, че през последните 2 години давах всичко от себе си за човек, който не го оценяваше. Добрата стара, позната на повечето ни, история. Обичах го, какво да направя. И може би все още го обичам. Бяхме заедно за кратко, не потръгна по ред причини, които вече нямат и значение. Останахме приятели. И от там тръгнах надолу. С времето се сближавахме все повече, прекарвахме по цели нощи заедно, спяхме в едно легло гушнати - като братче и сестриче, нищо повече. И ми беше спокойно така. Най-добър приятел. В продължение на година след като бяхме скъсали не погледнах друг. Позволявали сме си от време на време да прекрачим границата на "просто приятелските отношения", но през повечето време си знаех мястото. Не съм се тормозила с въпроси дали изпитва към мен това, което и аз към него. Радвах се, че прекарваме толкова време заедно, спокойно ми беше. Вярвах и, че в някакъв момент може би ще си дадем шанс. И наивно се убеждавах, че ако не, то поне присъствието му в живота ми ми е достатъчно. Достатъчно, друг път! То не бяха драми, ревове и какво ли не, когато си хвана приятелка. Че и заживяха заедно. Но това е друга, дълга история. Въпросът е, че си останах с напразните надежди и разбитото сърчице. Продължаваме да си се виждаме при всеки удобен случай, приятел е, от това не мога да се лиша. Има го горчивия вкус, но чувствата сякаш избледняват.
В началото на лятото в живота ми се появи нов човек, който рязко ме издърпа от емоционалната дупка. Хубаво ми е с него, бързо се привързах. Но ме гони страх, че ще ме остави. То като не си свикнал да бъдеш щастлив, от най-малкото търсиш да си вкараш филм. Усещам го някак отдръпнат напоследък, сякаш вече не съм му толкова интересна. Първият месец беше повече от прекрасно, сега е някак... несигурно може би. И това ме натъжава, не искам да го губя. Гледам да не го задушавам. Правим един за друг каквото можем, държим се засега. Ако си тръгне от мен, знам се каква съм, ще има пак месеци наред тъмнина и депресивни състояние. То все минава де, но бих си го спестила, ако можех.
Просто имам нуждата да се почувствам малко по-значима за някого, да усетя малко взаимност, но все ми бяга чувството. Карък съм си, и такива трябва да ни има. Не знам дори защо ви ги пиша тези неща, имам нужда да си го излея може би.