След последното ти откровение, а именно, че не вярваш в нищо (колкото и неприемливо да ми се струва това), трудно би разбрал доводите ми относно вярата. Все пак ще се опитам да опиша как усещам нещата. За мен вярата е нещо, което или го имаш или го нямаш, не може просто така да го придобиеш, освен ако коренно не си промениш възгледите. Това е нещо, което носиш в душата си, искрицата, която те кара да вярваш в доброто, в човечността, в любовта и в живота. Чрез нея всичко придобива един особено сантиментален смисъл. И то, не какъв да е, а един по-възвишен и надхвърлящ границите на човешките възможности смисъл, който ти дава много повече и те обогатява на едно духовно ниво. Не мисля, че е самозаблуда, нито, че без нея загубваш всякаква цел и принадлежност. Самата тя вдъхва стремеж към поставянето на нови цели и ти дава правото да принадлежиш на нещо много по-добро. Не е ли прекалено егоистично да мислиш, че нищо не може да обясни същността ти, а ти сам си си цар и господар едва ли не? Нима смяташ, че хората сме се усъвършенствали дотолкова, че от нас да зависи цялата работа, свързана със смисъла на живота, съществуването ни и случващото се преди, сега и в бъдеще? Не е ли твърде грандоманско и величаещо? Колкото до боготворенето, никой не говори да надхвърляш границите и да ходиш всяка седмица на църква, да целуваш икони и ръцете на поповете. Според Библията е грешно да си създаваш идоли/кумири и в този смисъл да се кланяш пред икони и да ги целуваш, също не е правилно. А това да приемаш Създателя като Висша сила и да го имаш за принцип не е равностойно на смисъла, който ти влагаш в думата "боготворене", а именно страх и подражание. Тези не са идентични на страхопочитание, което е всъщност почитане. Абсолютна истина има, друг е въпросът, че ние вероятно никога няма да я открием, но всеки има своята (да го наречем) теза за истината. Вярата и религията не са отказ на ума от действителността. Напротив - те помагат да откроиш още по-добре действителността и да отвориш очите си и за невидимото, да направиш границата между тях. Такова словосъчетание като "сляпа вяра" за мен е неправилно, защото вярата сама по себе си е сляпа. Все 1 да кажеш "вярата вяра". Когато вярваш в нещо, ти вярваш на сляпо, нямаш доказателства и не ти и трябват за целта. На въпросите ти относно истината, малко по-горе в този пост казах за нея, а относно Бог - просто вярвам, изненадва ме, че питаш след като сам каза, че няма нужда от доказателства след като вярата е напълно достатъчна.
Иначе правилно предположи, такъв си ми е стилът на писане. Това, което коментира с рейп face-a не трябваше да прозвучи така, но май стана точно това. Имам няколко въпроса към теб:
1. След като не вярваш в нищо и си си самодостатъчен, как живееш по този начин? За теб не съществуват ли никакви ценности, не разграничаваш ли правилно от грешно? Не се ли превръщаш в социопат?
2. Хем твърдиш, че не вярваш в себе си, хем - "Аз изследвам сам вътрешния си свят. Без да вярвам че нещо отвън е способно да запълни или обясни този вътрешен свят. И според мен, няма нищо което вече да не е в мен, за да го търся отвън." Изпадаш в противоречие. Много си ми странен, намирам немалка доза егоцентризъм у теб, а в същото време си мисля, че се криеш в най-тъмните кътчета на съзнанието си. В детството си да не си преживял нещо необичайно, доста употребяваш и думата "детско/детски" все едно има нещо лошо в това. Не си ли самотен?
Имам и още въпроси, но тези не са малки за разискване, ако искаш пиши ЛС.