Ох, ама като се заловихте за това на колко годинки е... Бях на същата възраст, когато ми се случи почти същото и досега не съм обикаляла да обяснявам ТОЧНО как съм се чувствала, кошмарните неща, съпровождащи една смърт на близък. Обидно е, наистина ли не разбирате? Обидно е спрямо мъртвия, най-малкото. Тази крива гордост за това колко е преживяла. Грозно е. Хич няма значение на колко години е. Това, което прави е търсене на внимание и изкарване на жертва. Е, има и по-големи жертви. Един бивш беше ПЪЛЕН сирак от 11-годишен. Няма профил в аск и за този факт знаехме аз, най-добрия му приятел и чичо му. Толкоз. Какво си мислите? Че той не го е преживявал? И че не го е боляло? Ама да седнеш да обясняваш наляво надясно какъв мъченик си, е възможно най-тъпото нещо. Нима всеки, който е загубил близък трябва да се държи така? И е оправдан за всяка своя простотия и грубост? Дори няма общо със сила, воля и нам си какви велики качества. Човек, ако е нормален, ще се справи с това без да се опитва да върти всички около себе си на малкия си пръст и да го играе най-страшната жертва на света. Такива неща се случват! Оставят дълбоки рани, но са за лична консумация. Никой не е длъжен да проявява някакво специално мега съжалително отношение. Това е същата простотия като да си обръснеш главата, защото твой близък има рак и му е опадала косата от химиотерапия. Показност. Себеизтъкване чрез друг човек. Подигравка. Всеки от вас ще го сполети същото, нали знаете? Мислите ли, че родителите ви са вечни? Аз се опитвам да свикна с мисълта, че не са, не е лесно, но е факт! Сериозно ли е оправдано за вас да се държиш така, защото си преживял загуба? Като ви се случи, и вие ли планирате да се държите така? Не би ли ви било срам? Ако светът беше устроен така, нямаше да останат свястни хора. Всички щяха да го дават сърцераздирателно и чакащо внимание, а като не го получат: агресия.