Четях мненията и се чудех на акъла на повечето хора.
Загубих баща си преди около от година. Лично искам да кажа, че той беше човекът, когото обичах най-много. Може би защото бяхме с еднакви характери, не знам. Не ме и интересува защо.
Авторке, знам, че те боли. Но, повярвай ми, не го правиш по-лесно на никой, когато седиш и ревеш. Нито на майка ти, нито на брат ти, нито на себе си. Стегни се, спомни си хубавите моменти с твоя баща и продължи напред. Вярно, за мен баща ми беше онази личност, която ми помагаше с всяко мое начинание. Той беше там, до мен, държеше вратите широко отворени. Усилията, които полагах, когато той беше до мен, бяха значително по-малки. Но, ето, светът продължава, не чака никой. Нито теб, нито мен. Празнината, която остави баща ми не искам и не смятам, че ще запълня някой ден, защото той все още е там. Макар и вече да не е тук, спомените ми за него са.
Няма да изказвам съболезнования, нито да казвам да не се обвиняваш. За мен това беше чисто лицемери от страна на хората. С какво някакви си думи ще ти помогнат, ако ти самата не можеш да помогнеш на себе си. Наречи ме студена, наречи ме хейтър, наречи ме както искаш. Паднах, станах, продължих.
Стискай зъби. Това е.