Ето началото на един мой разказ с фантастични елементи. Надявам се да не е прекалено дълго (пък особено и като се има предвид, че това е началната част) В зависимост от това дали искате, мога да напиша и продължение.
Маската на Анабел
1
В студения и дъждовен ден, ниските облаци бяха покрили като сиво одеало притихналия град, който се губеше из равнините на неизвестна страна. Имената са без значение, затова и няма да се спираме обстойно на тях в нашия разказ. Това беше един обикновен град, в който не живееха чак толкова много хора, но все пак достатъчно, за да не се познават повечето, които се срещаха по улиците. Есента властваше на това място сякаш от цяла вечност и лошото време успяваше да подтисне настроението на хората. Те изглеждаха уморени и недоволни, увлечени в ритъма на ежедневието си – ритъм, който никога не спира.
От прозореца на голяма къща в центъра на града, младо момиче се взираше, без да мига надолу към двора. Това е и героинята на нашия разказ, на която все пак ще споменем името – Анабел. Ученичка – последна година, тя си беше уредила болничен, за около седмица, за да може да се заеме по-усилено в уроците за кандидатстуденския изпит, на който щеше да се яви. Родителите ѝ бяха архитекти и повлияха, при избора ѝ на специалност. Сега тя трябваше да се концентрира и някак си да започне да решава задачи по математика. По късно днес щеше да ходи при учителя, който я подготвяше, а от утре отново тръгваше на училище. Така и не можеше да определи, кое я депресира повече – лошото време или математиката. Анабел въздъхна и задъвка разсеяно задната част на химикала си, когато чу как входната врата се отваря. Тя отвори рязко учебника и се опита да си придаде съсредоточено и замислено изражение, докато гледаше призмоидоподобния паралелепипед, на който се търсеше обема. Баща ѝ, влезе набързо в стаята, за да се увери, че всичко е наред и я остави отново сама. Тя се помъчи малко да стигне до решението, но накрая се ядоса и заби химикала в центъра на фигурата. Нека го заболи малко и паралелепипеда! Защо никога не даваха повече данни в условието?! Въздъхна и стана, като направи няколко стъпки в малкото помещение. Почти се изкуши да пусне компютъра, но накрая съвестта ѝ, надделя и тя седна отново на въртящия се стол. Носеше тъмната си коса, вързана на опашка, като имаше навика да я премята през рамо и да дъвче крайчетата. Много гаден навик и тя му се дразнеше ужасно, но в такива моменти не можеше да се справи с него. Анабел се ослуша, за да чуе дали от кухнята идват някакви звуци и като се увери, че е тихо, затвори решително учебника. Нямаше да се рови в Интернет, но нямаше и да му търси обема на това чудо! Отвори гардероба и започна да се облича, за урока. Имаше още доста време, но не можеше да се сети какво друго да прави в момента. Погледна към отражението си в огледалото, закачено от задната страна на дървената вратичка. Лицето ѝ беше бяло, нещо обичайно за нея, макар и повечето лекари, които я преглеждаха, винаги да се притесняваха, че не била яла достатъчно или пък изглеждала болна. Имаше правилни черти, с прав нос и хубави кафяви очи с леко нацупена уста. Близките ѝ, казваха, че е хубава, но тя така и не се вместваше сред харесваните в училище. Нямаше приятел – фактор, който спомагаше за постоянната ѝ есенна подтиснатост.
Малко по-късно Анабел, вече вървеше по улицата (поне дъждът спря) и сякаш постоянно се разминаваше с влюбени двойки по пътя. Изглеждаха толкова щастливи… сивите облаци за тях определено бяха в друг по-ярък цвят. След като се качи в автобуса, сякаш по ирония на съдбата, зад нея отново седнаха момче и момиче, които леко се кикотеха и си говореха някакви мили неща, които тя не успяваше да чуе напълно. Анабел положи усилия да запази самообладание, но някаква мисъл се прокрадна в ума ѝ:
„Ако и в другия рейс пак има такива до мен, ще полудея!”
Сякаш беше направила официална поръчка… Смени автобусите и нарочно седна на едно от четворните места, които бяха разположени едно срещу друго. Първоначално до нея седеше жена на средна възраст, която с превзето изражение гледаше някакво списание за часовници, бижута и други скъпи джунджурии. Тя обаче слезе доста бързо и о чудо, срещу Анабел се настаниха поредните гаджета. В сравнение с тях, двойките от преди бяха доста по-сдържани. На тези устите им бяха постоянно залепени и се бяха сграбчили сякаш се виждат за последно. Анабел едва дочака спирката, на която трябваше да слезе и изхвърча вихрено от автобуса.
- Не е честно! Защо и аз не мога да съм щастлива като тях! – извика тя
Дядото с бастуна, който вървеше зад нея поклати глава и спомена нещо за това, как „уж старите хора не били наред“.
С леко просълзени очи, момичето повървя по една тясна уличка и стигна до кооперацията, където живееше учителя ѝ. Качи се в асансьора и малко по късно позвъня на вратата. Изненада се, защото отвори някаква лелка. Беше доста висока с права черна коса до раменете, младежко излъчване и странно блестящи черни очи.
- Аз…май обърках номера на апартамента. – измънка сконфузено Анабел и се огледа.
- Не, не си , спокойно. – усмихна се жената и добави – Господин Стивънс днес ще отсъства неотложно, затова аз ще го заместя.
- Е..как така.. и вие ли сте учителка? – попита недоверчиво момичето.
- О да, при това съм доста по-добра. Казвам се Амелия и ми е приятно да се запознаем. Влизай и не се притеснявай. – добави непознатата.
Анабел се поколеба за миг, но след това сви рамене и я последва в апартамента. Седна на стола пред малката масичка и се приготви за поредното скучновато решаване на задачи. Ако и Амелия, като господин Стивънс, можеше да побеждава паралелепипедите с такава лекота…
Жената се забави само пет минути, след което дойде и седна срещу Анабел.
- Кажи ми сега.. господин Стивънс, който ми е братовчед, сподели, че математиката не ти е един от най-силните предмети.
Момичето загледа смутено надолу.
- Прав е..да, но трябва да я уча ако искам един ден да постигна всичко онова, в което са успели родителите ми.
- А ти с какво би се занимавала, ако можеше да избираш?
- Това са странни въпроси, за един урок по математика.. – учуди се Анабел – Но да речем, че винаги ми е била интересна Зоологията. Обаче такава специалност е без бъдеще в нашата страна и няма смисъл да уча нещо, което след това да не мога да работя.
-А ако нещата стояха по друг начин, ако имаше шанс да правиш, това което искаш, би ли опитала?
- Да разбира се. – отвърна Анабел. – Извинявайте, но ще започваме ли със задачите? Не искам да оставам по-дълго ако не решим всичко.
- Добре – засмя се весело Амелия. – Да бъде твоята.
Урокът мина неусетно, за разлика от предишните пъти. Тази жена излъчваше особен оптимизъм, който лека полека смекчи киселото настроение на Анабел.
-Преди да приключим… - започна тя, а момичето се сепна и погледна към часовника си. -… исках да поговорим за това, което каза малко преди да дойдеш тук. Не си заспала все още нали?
- Не, не – измънка Анабел. Всъщност ѝ беше интересно, както никога досега, но се беше изненадала от това как времето се изтърколи толкова бързо.
- Помниш какво каза нали? – продължи странната жена.
- Нещо не бях в настроение тогава, но какво значение има?
- След като видя толкова много влюбени двойки, когато ти беше подтиснато, ти се ядоса и каза: „- Не е честно! Защо и аз не мога да съм щастлива като тях!“
Анабел я погледна подозрително:
- Вие сте ме следили!
- Въобще даже. – отвърна невъзмутимо Амелия. – Случайно, доколкото нещата в живота се случват случайно, бях там и те чух. Казах си. „Ако ѝ се даде шанс, дали ще спре да се оплаква най-сетне?“
Анабел беше достатъчно изненадана, но и заинтригувана, затова остави жената да продължи.
- Ето го и твоят шанс. – каза Амелия и подаде в ръцете ѝ странна маска. Момичето я взе, за да я разгледа – обхващаше очите и челото и беше черна с нарисувани златни точици по ръба.
- Вечер, преди да заспиш, ще слагаш маската и ще си представяш твоя живот, такъв какъвто би искала да бъде. Единственото условие, което е абсолютно задължително да спазиш е, че в твоите фантазии, ти като личност, никога не трябва да бъдеш по-различна от това, което си сега. Колкото и да е перфектен светът в главата ти, Анабел в него, трябва да си е все същата.
Амелия постави маската в ръцете на момичето и я погледна особено:
–Урокът свърши, време е да си ходиш.
Анабел се сепна и отвори очи, намираше се в нейната стая, подпряла чело, на ръцете си.
„Шантав сън“ – помисли си тя, а погледът ѝ се отклони леко встрани, забелязвайки маската. Момичето разтърка очи, а майка ѝ влезе, за да я похвали колко доволен останал господин Стивънс, след урока.
- Браво, Ан! Разбрах, че този път ти основно си решавала задачи.
- Ъхъ… - тя се усмихна гузно. – Ох, малко съм уморена, мамо.
- Добре, добре, почивай си. Аз само исках да ти кажа, че вечерята е готова. – майка ѝ излезе, а Анабел се напрегна и се опита да си спомни как се е прибрала вкъщи. Всъщност в главата ѝ имаше два спомена – в единия наистина тя решаваше задачи на урока, а в другия говореше с Амелия. Ама, че работа! И все пак…тя взе в ръце маската и след кратък размисъл я пъхна под възглавницата. После щеше да реши какво да прави.
Това е началото. Ако ви е харесало, ще напиша и продължение
В литературата едва ли има прекалено дълги неща, но в интернет се разхождат много хора, на които не им се четат
Мнението ми за тази първа част е, че си се справил доста добре. В началото си многословен и някои работи са просто излишни (призмоподобния паралелепипед може да е само паралелепипед, а защо не и просто многостен). В това число влизат и уточненията кои имена трябва да се споменават. За три страници споменаваш три имена и 11 участника в историята. Балансът е отличен, а оправданията за него - излишни.
После има диалог и става интересно. Героинята си има мотивация (според мен ще се окаже слаба, но има още какво да се прочете). Има загадка. Увлекателно е!
Успех със следващата част!
Моето мнение е почти напълно противоположно на това на ACrimeNovelist. Но това ще разбереш след забележките, които следват.
Имената са без значение, затова и няма да се спираме обстойно на тях в нашия разказ.
Излишни пояснения.
Това беше един обикновен град, в който не живееха чак толкова много хора, но все пак достатъчно, за да не се познават повечето, които се срещаха по улиците.
Това изречение е неправилно конструирано. Не звучи добре.
ритъм, който никога не спира.
Не звучи добре на фона на другите ти описания.
Родителите ѝ бяха архитекти и повлияха, при избора ѝ на специалност.
Тук има неправилно смесване на времена.
Много гаден навик и тя му се дразнеше ужасно, но в такива моменти не можеше да се справи с него.
"Много гаден" не звучи добре. Избягвай използването на думата "много". Съвет от Марк Твен.
„Ако и в другия рейс пак има такива до мен, ще полудея!”
И това не звучи добре..
Изключително добре описваш. Там е и силата ти. С малки забележки. Усетих ни повече, ни по-малко от необходимото.
Но диалозите не ми харесаха. Леко нереални са, фалшиви. Не биха протекли така в реалния живот.
Последният и най-важен съвет е относно сюжета. Вървиш по вече отъпкани пътеки. Твърде сходни черти с други произведения. Предсказуем сюжет. Направи нещо по въпроса! Изпипай го така, че да ме караш да чакам следващата част!
Придай му магия! Докосни го! Дай му частица от себе си!
ACrimeNovelist, в случая "призмоподобния паралелепипед" е чудесно използван. С този израз авторът показва сложността на математиката и колко непонятна е тя на героинята.
П.С Наистина добри описания.
П.С.2 Когато мислиш, че идеите са изчерпани, винаги има поне още един ъгъл, от който да погледнеш.
Който и да е паралелепипед е призмоподобен. Това е причината определението да е излишно и да задръства описанието. Вярно е, че в българската реч има израз "червен като домат". Но иначе е глупаво да кажем, че един домат е червен, освен ако не искаме да уточним, че не е зелен. Когато някой прочете думата 'домат', той знае, че доматът е червен. Когато някой прочете думата паралелепипед, той знае, че паралелепипедът е призмоподобен.
Оригиналност и предсказуемост
По този въпрос ще кажа, че не се сещам за друго произведение, където някой минава в друга реалност чрез маска. Това не е ли достатъчно, за да кажем, че е оригинално? А ти още не си прочел финала, за да казваш, че си го предвидил. Дотогава не е ясно предсказуемо ли е или не.
Диалозите
Всеки ден в училище някой пита другарчето до него колко остава до края на часа. Това се случва повече от 3 пъти дневно. Това е реалистичен диалог. Ако това се вкара в книга, тя ще бъде скучна или поне глупава. Същото важи и за разговорите за компютърни игри, филми, учене и спане.
Диалогът по принцип трябва да показва черти от характера на участниците в него. Тогава той е смислен, има отношение към историята и е хубаво да бъде поместен в повествованието. От такава гледна точка какъв е проблемът на следното:
"Ако и в другия рейс пак има такива до мен, ще полудея!"
Показва, че героинята не харесва поведението на други двама, но и че им завижда. Освен характера й, това разкрива и нейната мотивация. Казва какво иска и за какво ще се бори по-нататък.
Ако ти се струва нереално се замисли за това - писателят има силата да измисля всякакви персонажи. Всеки говори според характера си. Ти не познаваш хора с всякакви характери. Съвсем естествено и сигурно затова ти изглежда нереално. Това не означава, че няма такива хора. Може би Анабел е необщителна интровертна личност, която има силна задръжка и често е напрегната. Тогава няма нищо чудно, че казва такова нещо на себе си и то по този стегнат начин.
Относно диалогът и с учителката, трябва да имаш предвид, че те тъкмо се запознават. Естествено е по-възрастната да разпитва по-младата какво мисли да прави в бъдеще. Също така, това прави диалогът информативен. Важно е той да е именно такъв, за да може читателят да се потопи в историята.
Описанията
Подмятането ми за обема всъщност се отнася за тях. Също съм на мнението, че има излишни работи, които трябва да бъдат изрязани. Излишни уточнения и недобро преминаване от описание на екстериорна обстановка към описание на неща и действия в дома на Амелия.
Въпреки това ми харесва как баща й се появява, как на вратата й има огледало! Харесва ми описанието на косата й и навиците и свързани с нея (допълват персонажа й и го правят по-реалистичен)! Заради последните три, описанието заслужава да бъде наречено много добро. То е информативно, задълбочено и образно.
Държа на мнението си за призмоподобния паралелепипед. Целта на израза е да покаже, че героинята не е на "ти" с математиката. И за нея всеки обикновен многостен, е цял призмоподомен паралелепипед. Всички знаят, че нощта е тъмна, небето - синьо, но такива изрази често се използват. И има причини за това.
А ти още не си прочел финала, за да казваш, че си го предвидил. Дотогава не е ясно предсказуемо ли е или не.
Самият ти си предвидил, че героинята ще минава в друга реалност с маска. Реалност, която ще е цветна, а не сива. Реалност, която ще и даде всичко, което е искала, но ще подложи на изпитание нейната персона. Твърде много информация се дава.
Нямах предвид за темите на ежедневните диалози, а за начина, по който протичат.
За мен диалозите са леко неестествени.
Излишни уточнения и недобро преминаване от описание на екстериорна обстановка към описание на неща и действия в дома на Амелия.
Това е следващата част на разказчето Понеже не се събира е в два пост-а
Родителите на Анабел имаха навика да си лягат рано.. (нещо доста нетипично за нея самата), така че към единайсет и половина, в апартамента цареше пълна тишина. Момичето седеше на леглото, облегнала гръб на тънка възглавница и прокарваше пръсти по ръбовете на маската. Поколеба се за момент, преди да я сложи и веднага се огледа в огледалцето на гардероба. Маската прилепваше плътно върху лицето и, въпреки че нямаше ластик, който да я придържа. Харесваше се с нея. Ако сложеше дълга черна рокля, щеше да придобие онова загадъчно излъчване, което имаха венецианските дами. Анабел постоя още малко, без нищо да се случи, докато не усети досада и свали маската, оставяйки я обратно върху леглото. Почувства се наивна глупава. Утре отново тръгваше на училище и то първа смяна, а вместо да си ляга, се занимаваше с измишльотини. Тя отиде в банята, изми си зъбите и нагласи алармата на телефона за пет и половина. Загаси светлините в стаята и отвори прозореца, позволявайки на студения въздух да освежи малко помещението. Навън се носеше лека мъгла и миришеше на студ и..зима. Момичето се загледа в собствения си дъх, който ставаше на пара и се сливаше с мъглата. Нощта и тишината ѝ носеха особено спокойствие. Правеха мисълта ѝ ясна. Опита се да подреди събитията от деня в логична последователност. Да..първо се срещна с Амелия, която и даде глупавата маска, а после пристигна господин Стивънс и тя реши всички задачи, а той я гледаше с леко вдигнати вежди, учуден от внезапното ѝ вдъхновение. Оставаше само да си спомни кога си е отишла непознатата, за да дойде учителя. Не можеше да си обясни, защо не го попита нищо за нея – нали му беше братовчедка…
Анабел затвори прозореца и се отправи към леглото. Паметта ѝ изневеряваше, просто защото беше уморена. Зави се с одеалото, но усети, че нещо ѝ убива малко под хълбока. Напипа някакъв предмет и се досети, че е забравила да махне маската от леглото. Вдигна я, с намерението да я остави върху нощното шкафче, но след това размисли. Нищо нямаше да загуби, щеше да си помечтае малко и толкова…Това ѝ помагаше да заспи по-лесно преди, когато харесваше едно от момчетата от училище. Представяше си, че са заедно и за момент забравяше за реалността.
Тя вдигна маската към лицето си. Пасваше и сякаш беше направена специално за нея. В началото беше хладна, но след това се затопли и момичето престана да я усеща. Затвори очи… Най – напред мислите ѝ се лутаха хаотично, но постепенно се изясниха. Замисли се какво желае от живота…Кое не и достигаше… Започна да си представя как наистина учи това, което иска. Уроците по биология не бяха лесни, но в тях, тя влагаше много повече желание и сили. В нейните фантазии, реализацията след следване, се осъществяваше успешно и затова имаше смисъл да кандидатства за тази специалност. Родителите ѝ бяха доволни от нея, както никога досега. Те се смееха, радваха и обичаха повече. Съобразяваха се с мнението ѝ. Дните бяха по-слънчеви, градът по-чист и светъл, хората по-приветливи. В даден момент Анабел усети, че мислите ѝ вече не бяха просто мисли..те бяха придружени от образи…сякаш сънуваше. Имаше чувството, че чува говора на родителите си, които се гледаха с усмивка, докато пиеха следобедното си кафе. Не можеше да повярва, че не са така смълчани и вглъбени в себе си, както обикновено. Запъти се към малката кръгла масичка в хола, където бяха седнали, когато внезапен силен звук я върна обратно в мрака.
„ТРЯЯС“
Тя подскочи и седна в леглото. Беше почти пълна тъмнина, само оранжевите светлини от уличните лампи хвърляха бледи отблясъци в стаята. Изпита онова характерно разочарование на човек, който е сънувал нещо много хубаво, но накрая все пак се е събудил. Стана, свали маската и отиде да види какво става. Баща ѝ, с гузно – ядосано изражение, събираше парчетата от счупена чиния. Явно се беше отправил на един от характерните си нощни походи към хладилника. Тя легна обратно и погледна часовника. Показваше 3 часа, което я изненада. Мислеше, че е фантазирала не повече от 15 минути. Заспа веднага, а на сутринта, ранното ставане се оказа особено мъчително.
Първият учебен ден след болничните успя да я подтисне достатъчно, за да си мисли с утеха за момента, когато щеше отново да сложи маската и да се потопи в своя перфектен свят. Имаше чувството, че е пропуснала куп събития, които се бяха случили в седмицата, през която отсъстваше. Корумпираната им учителка по химия беше окончателно уволнена, зимната ваканция щеше да започне чак на 24ти декември, тазгодишният коледен бал не се отменяше (както тя тайно се надяваше), а нещо повече – щеше да се води от техния клас. Анабел по принцип не обичаше големите събирания, а да участва във воденето на едно от тях, си беше повече, отколкото можеше да понесе. В класа трескаво говореха за това, коя какво смята да облече. В такива моменти на Анабел, наистина ѝ се приискваше да е момче. През голямото междучасие, водачката на групичката от лигли или както я наричаха – алфа кифлата, изнесе прочувствена реч за това, как ще се заеме със задачата всички момичета да са „издокарани, както трябва“
- Това ни е последната година. – завърши речта тя с леко провлачения си говор и заметна изкуствено удължена черна коса. – Няма да ни се смеят, че сме задръстени!
Кой знае защо , в този момент погледна точно към Анабел.
Докато се прибираше с автобуса следобед, тя си мислеше, че въобще не е имала късмет с класа. Никое от шестте момчета в класа, не ѝ обръщаше особено внимание, а от двайсетте момичета, петнайсет се оказаха от този тип, с които не можеше да говориш за друго, освен за дрехи, фон дьо тен, солариум и това кой какво им бил казал зад гърба. Останалите пет бяха на по-високо еволюционно стъпало, но само две се сприятелиха повече с Анабел. Именно на едната от тях – Виктория, тя се чудеше дали да сподели историята за маската.
Виктория беше хубаво момиче – височка и с пронизващо сини очи, които я караха да изглежда студена, макар в действителност съвсем да не беше такава. Двете с Анабел се бяха сприятелили на една училищна екскурзия, когато ги бяха сложили в една стая, тъй като при разпределението на местата в хотелчето, единствено те бяха останали сами. Виктория имаше една слабост – компютърните игри и този следобед, Анабел не успяваше да ѝ вземе думите от устата:
- …Строиш си град значи и…трябва бързо да го развиеш, щото другите раси, ще те изнесат на третата седмица. Е..ако цъкаш на по-ниска трудност, няма да те убият толкова бързо…
Това беше странно да се чуе от момиче, но пък доста момчета се захласваха по Виктория, защото тя бързо намираше общи теми за разговор с тях. Точно в момента, Анабел просто искаше да си затвори устата за мъничко, за да може да каже какво ѝ се е случило предния ден. Това обаче не ставаше и накрая тя се отказа.
Едвам дочака да си легне вечерта , за да сложи с трескави движения маската. Трябваше ѝ известно време, докато се успокои и когато това стана, тя отново започна да си представя идеалния свят. Този път си фантазираше за класа и училището. В нейните мечти, всичките ѝ съученици бяха готини и разбрани, а тя беше приятелка с повечето от тях. Класът им беше задружен, не се делеше на групи, а почивните дни, често излизаха заедно. Ходеха в клубовете по центъра, на кино или просто се разхождаха по улиците. Редовно си организираха излети до морето, което не беше далеч. Анабел усети докосването на слънцето и осъзна, че все повече се отдалечава от мрачната си стая. В главата ѝ нахлуваха спомени от събития, които усещаше толкова реални, макар и никога да не се бяха случвали. Беше привързана към хора, които не познаваше и места, които не беше виждала. Имаше много ясен спомен, как е ходила с приятелите си на почивка в красива долина, заобиколена от високи планини. Вечерите спяха в бунгала пръснати наоколо, а през деня се разхождаха към планините или слизаха до малка река. Чувстваше се щастлива и свободна в тези фалшиви спомени. Учителите в нейното въображаемо училище естествено не бяха същите злобари, както в действителност. Тя все пак реши да вложи известен реализъм във фантазиите си и си представи двама-трима, които бяха с повече изисквания. Върна се към класа си. И там се намираха няколко човека, които не бяха от най-свестните…Те обаче не се занимаваха с нея.. и по точно …опитаха да се заядат…тя обаче не им позволи, защото не беше толкова мекушава. В момента, когато в главата и се появи тази мисъл, веднага си спомни за предупреждението на Амелия, за това какво не бива да си фантазира. Мисълта беше толкова силна, че я събуди и върна отново в мрачната реалност. Изпита особен страх, който я накара да свали маската. Този път почти не успя да мигне до сутринта.
На другия ден в училище нямаше интересни събития. Виктория обаче забеляза, че нещо не е наред:
- Вярно, че си беличка, но днес направо ми приличаш на призрак. – отбеляза тя.
- Не спя много. – лаконично отбеляза Анабел. – Исках да дойдеш до нас, да ти покажа нещо, ако имаш време.
- Днес се надявах да си направя героя 43ти левел, но… - Виктория се усети, че не е уместно да говори за игри и добави - .. добре..ще дойда..
Малко по-късно тя въртеше маската в ръце и я разглеждаше, сякаш се чуди дали продават същите сувенири на морето.
- Дали разбрах правилно… слагаш си я на лицето, мечтаеш си и след това, каквото си фантазирала, наистина трябва да се случи.. – тя се усмихна, а сините ѝ очи заблестяха. – Абе..това няма и 3 defence, махай го.
Анабел обаче не се засмя, погледът ѝ отново стана отнесен.
Виктория леко я хвана за раменете:
- Ако всичко е, защото още си нямаш гадже… не знам дали си забелязала, но Алекс си е пада по теб и то от доста време. Ако знаеш как му светна лицето, като те видя вчера.
- Алекс ли? – Анабел изглеждаше изненадана. Това беше едно от момчетата в класа им. Бяха разговаряли няколко пъти, но той никога не я гледаше в очите и тя остана с трайното впечатление, че му е неприятна.
- Голям симпатяга е, само че малко се притеснява…Утре пробвай да го заговориш, ще видиш, че усетиш, че съм права..
Анабел се усмихна, а Виктория си тръгна малко по-късно, за да продължи с героичните мисии от домашния си компютър.
С падането на нощта обаче в нея отново нахлуха мрачни мисли и съмнения. Приятелката ѝ беше казала това за Алекс, само за да я успокои. Не вярваше, че той наистина я харесва…Тя хвърли поглед към маската, която стоеше небрежно облегната на библиотечката. Мразеше се, за това, че е толкова слаба и податлива, но не можеше да устои на изкушението. Реши тази вечер да я сложи за последно и ако утре наистина се окажеше, че Виктория е права за Алекс, я връщаше обратно на Амелия, господин Стивънс или който и да е там от тяхната фамилия.
Този път дори не усети хлад, когато постави маската. Сякаш предварително беше затоплена. Мислите веднага се превърнаха в образи – по-ярки и по-живи, откогато и да е било. Тя си представи своя приятел – човекът, който я обичаше повече от всичко. Беше със светлокафяви очи, слабичък и малко по-висок от нея. Когато се усмихваше, по бузите му се появяваха тръпчинки, които го правеха особено лъчезарен. Запознаха се на частните уроци по биология. Една вечер той ѝ се обади уж да я попита, по какво трябва да учат за следващия път, но някак си успя да я покани на среща. Излязоха на разходка и тя се убеди, колко много го харесва. Не спряха да говорят и да се смеят, а сбогуване, се целунаха. Анабел усети, че не иска да се събуди отново…Появиха се спомени затова как са заедно от месеци, а тя наистина беше щастлива с него. Момчето се казваше Тео. Можеха да си говорят почти за всичко – като се започне от книгите за древни загадки, които и двамата обожаваха и се стигне до философски идеи и други странни неща, които не можеш да обсъждаш с всеки. Обичаха да слушат поостарели рок песни и ходеха заедно на филми на ужасите. Той беше една идея, която придобиваше все по-голяма плътност, докато накрая Анабел започна да усеща ръцете му, които я бяха прегърнали в тъмнината. Тогава се появи предателската мисъл:
„Как би харесал такава слабачка? Не повече от няколко месеца и ще ме зареже…” Анабел се уплаши и веднага загуби чувството, че той е с нея, а всичко отново се превърна в обикновена фантазия. Страхът я подтикна да наруши предупреждението на Амелия. Представи си себе си…но различна. Тя беше силна, по-уверена и с достатъчно голямо самочувствие, за да не ѝ пука за нищо. Никой не можеше да ѝ посегне, защото от малка тренираше айкидо и знаеше как да се защитава. Рядко се разстройваше или обезсърчаваше. Излъчваше оптимизъм, който привличаше останалите хора и така не можеше да се оплаче от липса на приятели. Тези качества, нямаше да ѝ позволят да загуби Тео.. Анабел отново усети докосването му и в този момент чу глас…неговият глас:
- Тази вечер си много неспокойна Ани.
Тя се стресна и скочи от леглото, включвайки осветлението. Момчето, за което си беше мечтала, лежеше, гледайки я сънено и объркано, след което се засмя:
- Да не се опитваш да ме стреснеш с това чудо на лицето ти. Ще трябва повечко да се постараеш.
Анабел свали маската, оставяйки я да падне на пода и се хвърли в обятията му.
- Ти си истински! Истински, истински, истински! – говореше тя объркано и го целуваше.
- Не, че не ми харесва, но си малко странна. – Тео се опита да каже още нещо, след което се отказа и я прегърна.
***
Странно безпокойство изтръгна Ани от съня и тя се събуди, осъзнавайки колко тъмна и мрачна е стаята ѝ. Нещо не беше наред…трябваха ѝ няколко секунди, за да го осъзнае, но след това разбра. Тео го нямаше! Приятелят ѝ, с който ходеха от няколко месеца си беше легнал до нея вечерта, а сега беше потънал вдън земя. Тя постоя малко объркана в тъмното, преди да се засмее. Човекът не можеше да отиде сам и до тоалетната, без тя да разбере. Ани почака малко, но от коридора не се чу нито звук. Мина повече от час, без да се случи нищо. Момичето стана и обиколи апартамента и разбра, че наистина го няма! Влезе решително в стаята на родителите си и светна лампите.
– Тео е изчезнал. – заяви тя с привидно спокойствие в гласа си.
Майка ѝ и баща ѝ я гледаха зяпнали в продължение на 20 секунди, след което казаха в един глас:
- КАКЪВ ТЕО?
Ани усети как ѝ се вие свят. Не беше сънувала кошмар като този.
Отговор в тема
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
Отговори с цитат
