...когато си споделях с един приятел (смея да го нарека така, дори да не ме приема по същия начин) тогавашните любовни терзания, ми каза следното:

'Хората, които твърдят, че те обичат са същите тези, които изпитват удоволствие от това, че страдаш, плачеш и си уязвима пред тях.'

И тогава му се възпротивих като му казах, че не може някой да има топли чувства към теб и да изпитва удоволствие от това, че страдаш.
Тогава.
Но се и замислих и стигнах до извода, че може би е прав до известна степен. Може да е на подсъзнателно ниво, но мисля, че е прав.
Когато някой плаче и тъгува пред теб, ти си човека, който контролираш чувствата му, особено ако повода за тази тъга си ти. Т.е. е по-вероятно само в тази ситуация, освен ако не се бараш някакъв гуру може би, но не искам да задълбавам. Идеята е, че човека до теб е слаб, че изпитва тези погубващи чувства, а ти си цветето, което е поливано от сълзите му. Което ме натъжи.
Може и да греша в мисленето си, но като човек, който е играл ролята на лейка дълго време, чието растение като че ли е попивало като слънчеви лъчи отрицателната ми енергия и е искало да изсмуква още, се страхувам, че вярвам в това. И за да бъда една идея по-ясна... мисля, че когато някой тъгува прекалено искрено и явно пред теб, губиш интерес, защото заставаш на по-връхно място в отношенията, чувстваш се по-обичан и не изпитваш нужда да обичаш. Имаш нещо сигурно едва ли не и нямаш какво да гониш. Защото човека е малко или много мазохист. Защото има нужда да върви след нещото, което иска и което не е сигурен, че може да има, защото ако го получи, повече не го иска. Има нужда да го спечели, с 'цената' на изпитани красиви чувства, вместо да го получи на готово. Тъжно ми е, ако това са дълбоко и подсъзнателно скътаните човешки емоции.

Няма да пиша повече. Кажете вашето мнение.


Ако не сте ме разбрали и грам,.... бъдете обичащи.