истинската обич се среща веднъж в живота... ? Когато бях по-малък, преди 4 години, срещнах моята първа и истинска любов. По стечение на обстоятелствата се разделих с нея, и то по мое решение - глупаво решение, нещо, за което съжалявам и до ден днешен, и вероятно ще съжалявам за това решение до края на дните ми. До скоро поддържахме връзка, претендирахме че можем да бъдем приятели, което, естествено, се оказа просто една илюзия, така и не свикнах с мисълта, че тя може би обича някой друг, излиза с някой друг, спи с някой друг.. И това не доведе до нищо друго освен възраждане на чувствата, които, аз лично, толкова силно исках да подтисна.. И така след нея имах много момичета, но към нито едно от тях не изпитах чувството, което изпитах към Първата... Защо? Защо, по дяволите? Аз ли съм единствения глупак, който е захвърлил нещо, което може никога повече да не открие? Имам предвид - тя беше просто перфектна, поне за мен, моя тип момиче, харесвах всичко у нея - добро и лошо, копнеех да я видя поне още веднъж, - тъй като смятах, че ще ми е за последно, понеже тя беше толкова по-добра от мен във всеки един отделен аспект - преди всяка среща с нея сърцето ми прескачаше 2-3 удара. Толкова се обичахме, и всичко това беше взаимно, направо истински рай... докато не дойде до своят край... Утешението ми е, че няма нещо, което да не дойде до своят край, рано или късно. Три години след тази раздяла аз все още я мисля, не излиза от ума ми. Изобщо, пречи ми на цялото съществуване ако щете... Всеки ден се будя с нея в главата ми, и лягам така.. Имам чувството, че вместо сърце, имам една огромна дупка, която никой не може да запълни... дори тя? Може би всичко е било илюзия, може би аз харесвам идеята за любовта - тази която ни описват холивудските продукции? Но не.. Знам, че не беше илюзия, и че сърцето ми се къса, защото не мисля, че някога ще изпитам тези чувства отново. Повече от всичко искам да я забравя, да продължа с живота си, с учението ми, да престана да чувствам това меланхолично чувство, което ме преследва от тогава.. Да знаете - няма нищо по-лошо от това, да знаеш, че това, което си имал някога, никога не ще бъде отново твое. Че си имал само едно твърде малко време, за да го вкусиш, и после да го загубиш.
Моля да ме извините за тези разхвърляни писания, които написах под въздействието на неопределено количество алкохол. Исках да напиша едно нещо, а излезе съвсем друго. Знам, че много от вас, потребителите на тийнпроблем, няма да ме разберат, но все пак тая надежда да ми дадете някакво утешение, колкото и невъзможно да ми се струва след тези объркани свободни съчинения. Радвайте се на живота, хора. А ако си имате половинки, с които се обичате, да знаете, вие сте най-щастливите хора на тоя свят. Айде стига съм се излагал.