Здравейте, чудех се от къде да започна... Аз съм едно обикновено 17-годишно момиче, нямам проблем с общуването, но имам проблем с хората, като цяло. Не мога да намеря хора, с които да се чувствам добре. В училище се справям отлично, имам амбиции и цели, гоня си ги и се старая да се развивам. Нямам приятели. Само познати. От класа си общувам само с момчетата. Единствено с тях намирам различни и разнообразни теми на разговор и се чувствам комфортно. С момичетата почти не общувам, не ме харесват, а да си кажа честно и мен не ми допадат особено. Извън даскало нещата са малко по- сложни. Не обичам да излизам, не намирам подходящо място и обкръжение, в което да се впиша. До скоро се чувствах добре и само докато си стоя в нас, и извършвайки неща, които ми доставят удоволствие. Демек, четене, писане, гледане на сериали, готвене и тн. От време на време излизане с момчетата от класа- кино, билярд, и прочие. Но започнах да се чувствам самотно. А както много от вас знаят, това чувство е ужасно. Спрях да си общувам дори с тях. И честно казано не ми е кофти от това, че не намирам приятели и хора, с които да ми е приятно да общувам. Нещата май са по-лично. Отворих си очите. Просто имам нужда от любов. Имам нужда и да раздавам любов. Но съм прекалено скептично настроена към това, че мога да си намеря подходящо момче. А може би имам някакъв комплекс от външността си... Не знам. Но във всеки случай не си мислете, че имам проблем със самочувствието. Приемам нещата така: Не съм перфектна на външен вид, но умея и знам как да се държа като човек, имам съвест, мога да говоря на всякакви теми без да се притеснявам, умея да изслушвам, умея да давам съвети, умея да премълчвам, когато се наложи, умея да си призная, когато съм сгрешила. И някак смятам, че тези неща компенсират това, че не се харесвам физически. Не ме е страх, че мога да бъда отхвърлена, свикнала съм, но ме е страх, че ненавистта ми към хората ще се повиши още повече. Не знам какво да правя вече, трудно ми е и колкото да съм стискала зъби до сега, не мога повече...