Хелоу!

Ще гледам да не изпадам в излишна полемика, ама кой знае кво ще стане.
Имам си приятелка от 10 месеца, щастливи сме или поне така си мисля.
Да подчертая, че не съм депресар или мухльо дето не оценява тва, което има.
Пълно щастие няма, ама смея да твърдя, че усещам, когато нещо в играта куца, макар и да е дребно.
Не може ли нещата да си вървят спокойно, да няма излишни драми и сцени?
Е, като си се издънил, ще си понесеш последствията, ама защо като се държиш добре и си седнеш на задника,
столът ти трябва да почне да се клати?
Не знам аз ли искам много или хората, които стават в днешно време са малко.
В началото всичко изглежда добре, после почват дребните караници, ама си казваш "това е връзка, нормално е".
И като дойде момента, в които искаш малко спокойствие във връзката, започваш да премълчаваш някои кофти неща
(за да не става от мухата слон), та тогава сякаш това се обръща срещу тебе.
Ти уж правиш добро, ама отсреща доброто си е ударило главата и си мисли, че прави добро, ама май не е така.
Гледам да не ги мисля много нещата, ама искам като си легна вечер да си кажа "беше хубав ден", а не да е чудя
коя гора да хващам и как да избягам от мисълта, че нещо куца и трябва да го оправя.
Май като се замисля не съм много щастлив, ама това е положението.
Как да не позволяваш на някой да ти се качва на главата и по-скоро как да усетиш, че почват да се качват на главата?
Защо когато се държиш добре с една жена и тя ти отвръща, трябва да дойде момента, в който тя да започне да прави и приказва глупости?
Вярно е, че е нужно от време на време напрежение във връзката, за да не изчезне огъня, ама пък нужно ли е
човек да се развика, да направи скандал, да тропне по масата, да си тръгне, че да бъде оценен истински?
Въпроси - много, отговори - малко, идиоти - много, куршуми - малко.
В крайна сметка май разбираш, че си прецакан, когато се замислиш "а бе кво ще правя без въпросния човек" и
единственото нещо, което си казваш е "не знам".

А, мерси, че ме изслушахте!