Така да ме мързи... А толкова много бумащина имам за отмятане... Не е честно.
Цяла седмица прекарах в сладката клопка на ръцете му и сега, когато го няма, нищо не е същото. Апатично ми е, умряло ми е, искам само да спя, да спя и пак да спя, че да минава по-бързо времето и да си го видя.
Да не говорим що за отвратителна седмица започва. Пак тая отвратителна физика и пак тия гадните проекти... Не мога да се измъквам до безкрайност, за жалост. И трябва да ги/се преодолея, само дето да ми опрат пистолет в челото не ми изглежда толкова страшно и безнадеждно, колкото това да се занимавам с неща, които не обичам, не са ми по сърце и откровено ме отвращават. Направо имам чувството, че ми изсмукват жизнените сили със сламка.
Оф, оф.
Май ще си доизму'ам вафличките и ще ходя да спя.