Emotion vs Reason

[jghgh]

Та. Дискутирахме днеска една тема - емоциите/чувствата срещу разума. Не малко пъти сме чували/чели израза "сърцето ми казва едно, разума ми ми диктува друго" в този раздел от различни потребители. Имам няколко въпроса:

а) Кое е по-добре да се използва при взимането на решения? Зависи какви са ще са последствията. Аз сякаш взимам предимно емоционални решения, за да не мисля после "Какво щеше, ако...". Възприемам чувствата като начин да си искрен, честен и най-вече да бъдеш себе си. Споделянето им imho е нещо изключително освобождаващо в своята рискованост - защото много хора едва набират смелост да признаят чувствата си и да не ги крият - а това е свързано с вземането на решения.
Разбира се, има ситуации, в които не може и не трябва да вземаме емоционално решенията си - до такива изводи се стига с обмисляне, нали? Трябва да се преценят плюсовете и минусите (рацио), но трябва и да помислим кое би ни накарало да се почувстваме по-добре, по-щастливи (чувства). И е кофти, когато нещата са в разрез или просто не си изтощен все още да даваш емоциите си, точно както не си и вече претръпнал и заклещен в кутийката на венчо рационално взетите решения. Човек трябва да се освобождава, но и да не оглупява. Нещо като ин и ян, предполагам.
За момента лекичко клоня към емоционалното вземане на решения, защото сърцето знае(ло) по-добре, нали?
Най-важното е да сме щастливи - и това трябва да мислим, когато взимаме решения.
(а всеки може да е щастлив по негов си начин, нали? аз не съм щастлива, когато трупам чувства в себе си. моят начин да съществувам е като се изразявам максимално, доколкото мога и не ме е срам, бел.ав.)

б) Способни ли сме изобщо да вземем решение, да направим избор без емоциите ни да го повлияат? Говорих за това с един съфоронник, дето вече не пише тук или поне не често. На мнение съм, че емоциите винаги взимат превес, но съм много склонна да се самооборя, защото хора всякакви. Някои се ужасяват от емоциите (си), могат да ги контролират успешно и не страдат много от това, че не се разкриват - даже по-скоро не искат да се разкриват. Знам ли? Някои хора наистина изглеждат по-щастливи, ако не ги тормозиш да си изразяват чувствата, въпреки че аз предпочитам клишираното мислене за психическо здраве - и то е именно че човек не трябва нищо да потиска в себе си, да се изразява, да е освободен и пр.

Разбирам, че дотук не пиша нищо конкретно, но в главата ми е пихтия, наистина, и пиша някакви леко емоционални неща (по-скоро), отколкото хубаво да седна и да обмисля обективно как стоят нещата..
Та, само за себе си мога да говоря - и то е, че аз не мога да взема решение, ако не е канализирано през емоциите. Всички други решения, които трябва да взема, защото "трябва", "ще е по-добре" и т.н. ми идват някак насила, наложени отвън - просто така го чувствам. Също съм на мнение, че емоциите (чувствата) винаги надделяват в крайна сметка. Може да се потискаш колкото си искаш, но накрая всичко изплува и прелива. Ако не - възхищавам се и същевременно съжалявам хора с толкова голям самоконтрол.

в) Един човек от дискусията беше нарекъл емоциите субективни, а разума обективен. Съгласни ли сте? Донякъде, но емоциите понякога знаят много по-добре "как стоят нещата". И това е нещо, което не може да се обясни - точно както не може да се обясни защо човек не трябва да се взима прекалено насериозно. Не можеш да приведеш логични аргументи в полза на това твърдение, особено когато отстрани категорично ти опонират: "Как така? Аз ако не се вземам насериозно, кой ще ме възприема така?"
Нещо подобно и с емоциите, разума и т.н. Или изкуството и реалността. В изкуството нещата са фикционални, измислени, има лъжа. Има "художествена измислица". И в същия тоя момент можеш да пофилософстваш малко и всъщност да видиш, че реалността е изобразена в изкуството и то без да се налага изобщо творбата да е реалистична (от реализма). Тя просто си е такава. Всичко в живота е прекалено парадоксално [понякога], за да казваме, че нещо е обективно, а другото субективно.

г) Вие кое използвате по-често, когато взимате решения? Емоциите несъмнено.

д) Възможно ли е приятелство между човек воден от емоциите си и човек воден от разума си? Защо да не? Първосигнално ми дойде да напиша "Не", но всъщност.. защо пък не? Докато и двамата намират очарование в персоните си, защо не?

Очаквам вашите отговори.

Разбрах, че отговорът ми е бил чакан : D
Бях много "тирадична". Почнах да губя лаконичността си.