Лейди, баш накрая ли намери да напишеш тва, дето искам да кажа? Цяла тема изчетох. Сега ще си позволя една парафраза на казаното от теб.

Обичам емоциите да си ги изяснявам през разума, а разумът ми пък винаги да е тласкан от тях.



А сега манджата:

Отправната ни точка е задоволеността - търсим положителните емоции. Първоначално търсим просто и директно задоволяване, подчиняваме се на първичните си желания и се съобразяваме само с тях. Сере ни се - серем, пикае ни се - пикаем. Тва сте го учили по психология в даскало. После има един механизъм за справяне с реалността, който е сравнително по-разумен/интелигентен. Той се появява, когато осъзнаем, че директният и кратък път към желанието може да се окаже задънена улица и механизмът служи да намира алтернативни пътища до крайната цел - задоволеност/щастие. Това също си го спомняте от училищния материал.

Защо ви ги припомням тези работи? Имаше разни размирици на предните страници, та от гореизписаното вадим следният извод. Емоциите винаги ще са движеща сила. Благодарение на емоциите имаме желания, благодарения на желанията впрягаме разума си във вземането на решения, а така получаваме, че емоцията е горивото на разума.

Това важи дори и в случая на конфликтни желания. Може да ти се пие вода и да ти се пикае. Докато пиеш вода обаче може да се напикаеш, което ще ти донесе нещастието да си переш гащите и да срамуваш, затова може да игнорираш голяма жажда за малка нужда. Слушайки разума си. Повечето хора, ако са много жадни, биха избрали първо да пият вода с усукани крака, пот по челото и яка постоянна контракция на сфинктерчето, пък чак тогава да заподскачат на един крак до ВеЦе-то и да се изпикаят в последния момент. Слушайки емоциите си. В крайна сметка все ни дърпа най-задоволителния вариант и отново крайната цел е споменатата по-горе.

Примерът е глупавичък, но освен че илюстрира конфликтните желания, илюстрира и елементът на воля. Волята или по-точно съзнателните усилия са неприятна емоция от която страним. Когато пресмятаме наум уравнението и претеглим всички положителни и отрицателни емоции, заедно с тази на усилията, просто накрая избираме най-положителният вариант. Подобен фактор на количеството усилия е наличието на риск да не получим това, което искаме, което също ни повлиява на избора.

Готови ли сте сега за същинската манджа? Досега обяснявах, че всичко попада в някакво наше мисловно уравнение на положителни и отрицателни чувства. Ако решението е положително (ще има повече положителни емоции) - действаме. Ако не е - не действаме. Първото лошо нещо е, че в главата ни се въртят по няколко такива уравнения за всеки възможен избор в дадена ситуация, за да изберем най-положителният. Второто лошо нещо е, че за да си ги смятаме тия уравнения в главата, трябва да можем да претеглим емоциите (да им дадем някакви псевдоскаларни стойности), за да ги сметнем, а човекът прави грешки. Третото лошо нещо е, че за да си направим сметките ни коства усилия, което ни връща на момента, че това е лоша емоция и затова можем да откажем да положим тези усилия, да не си изчислим като хората нещата и да вземем грешно за нас самите решение. Четвъртото лошо нещо е, че емоциите ни са променливи.

А сега, де, можем ли да кажем кви точно решения взимаме - емоционални, премислени? Затова ни е по-лесно да се обосновем в дадена ситуация, отколкото да вадим общи изводи за себе си и решенията ни.

Една интерпретация от третото лошо нещо по-горе: когато те мързи да прецениш кво точно искаш, а бързаш да вземеш решение, наум си си направил последно някаква съмнителна сметка и избираш да действаш според нея. Някои хора в такъв момент ще кажат, че са се вслушали във вътрешния си неясен глас или интуиция. Неясен е, защото си направил някое по-просто съображение, не си си доуточнил някои неща, не ти се влагат усилия да го правиш и точка по въпроса.

Много хора пък говорят за развитата им интуиция, която им е безкрайно точна и услужлива. Сега ще дискриминирам набързо хората, които вярват в ясновидство и безграничните възможности на мозъчетата ни, като им преместя пъничките на съседната маса да си обсъждат на свобода небивалици. С други думи, ще си ползвам горната дефиниция за интуиция, а именно - неизяснена/несъзнателна преценка. Хората сме предразположени към това да се фокусираме върху положителните неща касаещи характера ни, а от друга страна - върху случайности (все пак и хороскопите трябва да се измислят на някакъв принцип). Така като познаят нещо интуитивно няколко пъти, забравят случаите, в които не са познавали и си приписват "точната интуиция" като черта на личността им. От друга страна женските списания галят нежните души с митове, че слабият пол е по-силно интуитивен и това, звучащо много хубаво за повечето девойки, веднага им се внедрява в мирогледа. За капак са убедени, че най-добре познават себе си, така че щом те твърдят нещо за особата си, значи е вярно, откъдето прословутата интуиция остава неоспорена. Разбира се, в тяхната мини-вселена.


Нападнах тезите, които не ми изнасят, но ако искате да намерите нещо наистина умно по въпроса за вземане на решения - има си такъв дял в психологията, има и български учебници на темата, които са интересно четиво. В психология на човека/психология на личността има повече за емоциите, а в психоанализата има достатъчно за менталните динамики.

На разни хора им беше интересно как работи мозъка, та пак ще препоръчам речите на Jeff Hawkins за справка с модерните изследвания в областта.



И да не забравя да отговоря:

а) Кое е по-добре да се използва при взимането на решения?
И двете са задължителни.

б) Способнили сме изобщо да вземем решение, да направим избор без емоциите ни да го повлияат?
Не.

в) Един човек от дискусията беше нарекъл емоциите субективни, а разума обективен. Съгласни ли сте?
Тя човешката обективност си е обречена на субективност.

г) Вие кое използвате по-често, когато взимате решения?
И двете

д) Възможно ли е приятелство между човек воден от емоциите си и човек воден от разума си?
Не мисля, че това е основен фактор.