Няколко години след като тате почина, мама си намери приятел. Когато ми каза си спомням, че ми стана адски неприятно, но и същевременно се зарадвах за нея. Като знам през какво премина и колко самотна беше, всичко бих приел, за се съвземе. Син съм й, но всеки има нужда от партньор, особено когато си на възраст и гледаш деца. В момента, в който ми съобщи новината, осъзнах, че просто аз този човек никога няма да мога да го възприема като баща, какъвто и да е като личност. Летяха ми разни мисли из главата за паметта на баща ми, за морал и за мен самия. Мисля, че взех правилното решение. Реших, че ако дори поиска от мен да съм безкрайно дружелюбен и разбирателен към него, ще бъда. Ако не се съобразявам с майка си, тогава с кого? Просто любов не мога да си насадя и сметнах, че е най-добре да не се преструвам. И за мен, и за нея, и за него щеше да е най-добре. Е, всъщност си представях по-свестен човек от него, а като се запознахме ми беше крайно антипатичен. Без предразсъдъци, дори без да го сравнявам с тате, беше някъв тип, който грам не ми допадаше като човек. Въпреки всичко мисълта за майка ми ме мотивира да дам всичко от себе си и съм се държал подобаващо. Не съм инвестирал много във взаимоотношенията ни, но не съм бил в тежест на никого от двамата. Малко по-късно се разделиха, просто не им се получи.


На майка още и е много тежко, психически я смазва тая самота. Няма да си кривя душата, неописуемо противно ми е да слушам как има нужда от друг човек, с кого е разговаряла, с кого се е виждала, какви точно взаимоотношения имат, каква нагласа и чувства. Но ако си позволя да го разкрия това пред нея, няма да посмея да се погледна повече в огледалото до края на живота си. Не стига, че като всяко друго дете, съм й грижа на главата и й нося проблеми; не стига, че е станала в пъти по-мрачен човек от преди, да взема и моя егоизъм да й натреса, просто ще я довърши.


Не искам да засягам ничии чувства с това, но болката на детето няма нищо общо с болката на родителя в този случай. Грозно е да се измерват тези неща, на мен все още ми е камък на сърцето, но всеки път като се замисля майка през какво е минала, тръпки ме побиват. Децата сме крехки и може да ни се отрази зле такова нещастие, но сили могат да се намерят, за да се справи човек. Мисля, че по-правилно не съм постъпвал в живота си, а именно да си охладя малко чувствата и да не мисля само за себе си.


На мястото на приятелките ти не бих правил нищо по собствена инициатива. Първата, която не се спогажда с втория мъж на майка си, е редно да помисли колко точно е длъжна на майка си, че се е появила на този свят и да си преглътне егото. Не е в приятно положение, но не е и много специална, за да прави фасони. Втората разбирам, че се старае от обич и загриженост, но нека не насилва нищо. Може да говори с майка си, нека й помага при всяка нужда от помощ, но ако жената няма желание да се обвързва с някого, е редно да си отдъхне и да си събере мислите. Може и години да й отнеме това нещо. Когато пожелае, сама ще прояви инициатива.



Последното, което ще допълня, е това, което мама е споделяла за последната си връзка. Каза, че допреди това е била психически в абсолютна черна дупка. Макар и тя самата да не е приемала този мъж ни най-малко за заместител на баща ми, тази връзка й е помогнала малко, за да стъпи на краката си. Бил съм до нея през цялото време, но нито деца, нито близки могат да дадат това, което може половинката да даде. Вярва, че това не е било случайно и се е случило в най-подходящия момент, точно преди крах. Радвам се, че не й отнех това.


Чудех се много дали да пиша, тези неща много рядко ги споделям, но разбирам през какво минават приятелките ти. Дано скоро се наредят нещата при тях, сигурен съм, че ще намерят отговорите, които търсят.