Ако форума не ми беше скъп по една или друга причина, бих си казала, че е супер пропаднало и слабохарактерно да се оплакваш в него, което не е далеч от истината, но гледам на него по един по-символичен начин.
Аз нямам любовен проблем. Няма да разказвам любовни истории. Сигурно дори ще съжалявам за тази си тема, написана в момент на... и аз не знам на какво.. Моя проблем съм самата аз. Аз съм наивна, ревнива, ужасно мнителна, недоверчива, трудно допускаща някой до себе си и.. обичаща. Обичам всичко това, но ме съсипва. Обичам го, защото ако не бях наивна и не вярвах в многото красиви неща, в които вярвам, щях да съм двойно по-тъжна. Но ето, че има моменти, в които осъзнавам тази си наивност и това осъзнаване задейства мнителността, недоверието, загубата на всякаква вяра, романтичност и се сгромолясвам на земята. И не ме плаши самото падане, а това, че един ден след толкова много падения няма да мога да се върна горе и ще се превърна в човек, който не вярва в нищо. Който няма да изпитва нужда да бъде обичан, да обича, да се грижи за някого, или да живее за нещо друго, освен себе си. Искам да обичам и да вярвам наивно, че един човек може да е с друг човек до края на живота си, без да се нуждае от друг. Искам да обичам и да ме обичат равномерно.
Не знам защо, но не мога да гледам на себе си като на жена. Не мога да гледам и на всеки човек от мъжки пол до мен като на мъж, дори и най-големия мъжкар да е. Виждам нещата така: Двама души, вечно на 15 по душа, които вървят винаги за ръка на всякъде, които се хранят взаимно и 'твоята купичка е моя и обратното', които са влюбени един в друг (нещо много важно.. толкова важно, че може да се каже, че е на челна позиция), които се държат И като приятели, в моментите, в които не правят секс и не се докосват с езици. Които са си достатъчни и 'сами сред хора'. Имам отчаяна нужда от всепоглъщаща любов, а имам чувството, че само аз съм си с тази нагласа и винаги ще съм си. Защото всеки казва, как иска 'нещо по-улегнало и зряло', а за мен това е скучно и ме ограничава. Защото под това, разбирам взаимоотношения, които се градят на 'целувката, когато няма хора, или която не присъства, когато има, защото е детинско'. Които се градят на това да седиш до любимото си същество и да не го награбиш, за да спазваш етиката на голям човек. И т.н. други примери, които ме карат да агонизирам и не си представям как бих се вписала в тях след години, като аз изпитвам огромна нужда да съм във всякаква близост до човека, който е до мен. Винаги. Във всичко. Не искам да се отказвам от нито един мил жест и няма да го направя и това ме натъжава още повече. Сега съм на 20 и не искам да си представям какво би било след 10 години. Не съм виждала никоя сериозна двойка, които се държат като 'мъж и жена', да се целуват, гушкат и да са си близки по някакъв начин. И единствения им мил жест, остава секса. Но такъв секс не е достатъчен. Сега ще кажете, че това не значи, че не се обичат. Ами хубаво. Но аз ако обичам да рисувам, не стоя до четките и боичките си, просто за да ги гледам. Не знам защо пиша това. Може би защото ми липсва нещо, или просто исках да го опиша някак...
Сигурно няма да пиша в тая тема и ще се дразня на повечето отговори, за това благодаря за вниманието и лека вечер.

http://www.youtube.com/watch?v=HPe2rcd-U3E