Историята, която ви е разказала преподавателката, е много показателна. На един човек му е убито детето. Той е поискал възмездие. Получил е. Не е бил удовлетворен. А нататък какво става?
Първи вариант, продължава да обвинява убиеца. Нищо няма да се промени от това. Убиецът така или иначе вече е погребан, някакъв начин на взаимодействие с него е изклчен, обвинението ще продължава да го яде. Да, ама това е едно такова усещане, което изразява непримиримост към света. Как се живее в свят, с който не можеш да се примириш?
Втори вариант, да се опита да се справи с това, че детето му го няма - както може и доколкото може. В крайна сметка нали това е новата ситуация, в която живее. Не казвам да стане супер хепи и да не мисли за това, а просто - когато мисли, да мисли за детето си и за това, че го няма, вместо за това, че еди-кой-си го уби. Ето това е да простиш - причината и причинителят вече нямат значение. И не обвиняваш никого. Така можеш да продължиш нататък - със своята скръб, която засиви само от теб.
Това, второто, можеш да го направиш дори в началото - да простиш преди възмездието, което така или иначе не ти носи нищо. 'Детето ми умря' вместо 'еди-кои-си ми уби детето'.
Примерът е много краен, използвам го само защото ти го даде. Прошката обаче е точно това - зависи изцяло от теб и е изцяло за теб. Ако простиш, в общия случай за теб ползата е повече, отколкото за този, на когото прощаваш - той може и да не знае, това няма значение.
А преподавателката, която е дала този пример, без да го обясни, е поредния пример за това, че голяма част от преподавателите ни не струват.