Въпросът е, че аз много мислих и го измислих. Понеже не мога да стоя далеч от него, искам да сме приятели, но наистина добри приятели, да мога да му споделям почти всичко (все пак на никого не казваме абсолютно всичко), пък след време ако нещата се развият в друга посока - супер, ако ли не - здраве да е, поне ще имам истински приятел, на когото ще държа. Не отричам, че вероятно сама си поставям тази бариера, но как да я махна при положение, че не чувствам свободата да го търся първа аз. Чувствам, че се натрапвам все едно и си мисля, че той си мисли колко съм хлътнала по него, че не мога да спра да го търся.