Една шибана история

[totik]

Здравейте и весели празници.Не съм мрънкащо същество ,обаче вече ми натежа много.Досега живеех съвсем комерсиално задоволявайки се с малко и държейки крехък баланс.Университета,почасо ва работа,приятели,мадами за по една нощ...Никога това не ме е задоволявало,но се страраех винаги да съм зает и не обръщах особено внимание.Началото на събуждането започна преди 3 години,след една травма,която ме извади завинаги от професионалния спорт.Тогава за пръв път осъзнах че съм сам.В един момент имаше доста голям шанс да не проходя отново,но волята ми надмогна контузията.Но вече не бях същия човек.Донякъде си върнах живота както беше-момичета,приятели,даскало-колелото се завъртя,а когато ми беше тъпо,книгите винаги помагаха,благословен да е Сидни Шелдън.Е свърших дасалото,загубих двамата си най-добри приятели-единият почина,а другият отиде да учи в чужбина.Почна се със студентския живот,работата,скапаните чалготеки...Сладък студентски живот ,та чак горчи....До момента,в който си загубих работата и за първи път от операцията насам,се видях във време.И това време ми помогна да разбера колко бесмислен живот водя всъшност!Партита-на които реално не ми е забавно,университет-който на практика не ми дава перспективи за развитие,а само за битово оцеляване,секс...но без любов.А най-скапаното от всичко е че не съм само аз.Всеки ден виждам тъжни,дори безнадеждни хора.Виждам все повече хора които не ги е*е ни най-малко за останалите,а се стремят към просперитет ако може гарнирам с кръвта на хората.А реално всеки човек се нуждае просто от любов.От споделен момент със специален човек.Но аз,както много други, нямам такъв човек до себе си.И в целия този абсурд един въпрос ми се върти натрапчиво в главата.Има ли смисъл да продължавам?Или просто бързо и без излишна драма да приключа тая смешка която наричам живот...Кажете си мнението,ако сте на мое място,бихте ли продължили?