Здравейте историята ми дълга, но ще опитам да я разкажа в резюме.
Значи имам връзка или имах не знам дали е свършила, но ще кажем имах от точно 1 година която примерно да е приключила преди 2 дни. На въпросното момиче аз съм и първата голяма любов, тя може би ме сваляше 1 година преди да ме "излъже" от момента в който сме се запознали преди 2 год - така се бъзикам аз с нея.
1 година и беше нужна и на мен тъй като преди това съм бил приключил друга дълга връзка от която бях наранен и въобще не ми беше до момичета, не че нещо лично към нея и да съм и се правил на интересен. И така всичко е перфектно ние сме заедно, с времето осъзнах че тя наистина е един уникален и прекрасен човек, за който мъжете може само мечтаят, просто тя е едно малко слънчице и е супер искрен, чист, нежен и възпитан човек, като изключим че не може да готви - тя е убийствено добрата партийка. Обаче има и друг проблем, когато я дразня с тъпите ми мъжки работи и глупости и по някъв начин едва ли не я провокирам и тя почва да ми вика, което адски ме изнервя и ме обижда, защото мразя да ми вика някой, както едва ли някой от тука би му харесало.... Та тя наистина ми викаше в последните 2 месеца, през който аз и казвах наистина, че квото и да й казвам, квото и да правя, както и да се държа с нея, че нещата може да се обяснят по нормален начин и да няма нужда да се стигна до скандали от едното нищо и просто да се изнервя положението, но тя така и не спря. И така при поредното викане, аз й казах да не ме занимава и да спре да ме напада и й благодарих за това което е било и че явно съм най-големия проблем в живота й. При което тя ме попита това ли е края ала бала и аз й казах - да, естествено афектиран от нейното отношение към мен, защото съм правил всичко което може да си представи човек за нея и бих продължил да го правя, просто защото обичам да я виждам щастлива и това ме прави мен щастлив, но тва няма значение за вас. Казах й да при което тя ме попита зарязваш ме така ли ( тва се случва за 2ри път през цялата ни връзка първия беше още в началото, защото не бях сигурен дали искам да се обвържа може би към 2та седмица) и аз й казах да няма какво да се прави, и тя ме попита пак и кво за 30ти път така ли (пита ме преувеличено) и аз и отговорих малко кофти наистина тука признавам вината си, казах й че и 40 пъти ще я зарежа щом се отнася и държи така с мен, защото дори тя беше човека който казваше, че когато се обичат 2ма души никога не си викат. И така разделихме се нещо което аз пожелах не се виждахме 1 седмица, нито вест нито нищо по телефона и двамата учим в различни градове. Един ден през тази седмица си писахме в фейса и си казахме, че се обожаваме, обичаме, лиспваме си и т.н. Само мили неща.... И тази седмица през уикенда се прибрахме в родния ни град, където се видяхме, когато се видяхме се прегърнахме, целунахме, хванахме се за ръка и започнахме да вървим без да си говорим, просто вървяхме, около 5-10 минути, през който спирахме да се целунем и прегърнем и да забърша насълзените и очи. И така седнахме на една пейка започнахме да си говорим и аз и обясних как се чувствам от нейното държание и че прекалява някой път и че с това си викане не ме прави щастлив и т.н. тя ревеше още повече ала бала и накрая ми каза, че сега всъщност тя иска да се разделим (всъщност за това ми звънна по телефона да ми го каже, защото нямало да може да ми го каже в лицето). И тя ми каза че имала нужда от почивка, да си починем, защото била наранена от думите ми (дразня се в това, че за нея са важни думите, а не нещата който съм правил за нея, когато и говоря за спомените ни и ме моли да спра да говоря, защото я боляло и почва да плаче). Та била много объркана и афектирана от думите ми не искала да продължаваме така да се караме, ако не сме се били разделили сега и да си починем един от друг за известно време, сме щели да стигнем до такъв момент в който да се мразим, да не искаме да се виждаме, да се ненавиждаме едва ли не, един с друг. Също се чувствала доста виновна, заради това че аз не съм бил щастлив с нея, заради отношението й към мен, при което аз исках тя просто спре да ми вика и да обяснява като хората, да не се дъжи с мен като с някой дебил. И така въпреки, че си казахме че се разделяме ние не спряхме да се целуваме през вечерта продължихме да вървим, да се целуваме, да се обичаме, да се прегръщаме и ревейки и двамата оставих я до тях и си казахме чао при което чао останахме още 30 мин в колата, защото не искахме да се отделим един от друг и накрая тя се качи в тях..... На другия ден просто колкото и да исках да я оставя да си почине от мене и да се опита да забрави думите ми, аз не издържах и й се обадих излязохме, и пак същото 3-4 стояхме целувки, прегръдки, обяснения в любов, и накрая пак се разделихме... Дори си мислих, някой ако гледа отстрани ще си каже, тия просто са много глупави и млади .... Та о.к. разделихме се всеки замина за града в който си учи.... Просто главата ми беше гръмнала не исках, да съм глупака заради който приключва това, не исках да приключва, тя е всичко за мен, тя ме накара отново да повярвам, че има любов и че любовта е най-хубавото нещо, но заради моите думи и т.н. тя пожела да не бъде с мен, моето желание се превърна в нейно и тя прибра отново всичките тези илюзии който ми беше дала... Втория ден в който се видяхме аз й се обадих, защото когато се разделихме (предния ден) тя ми даде едно мн хубаво писмо, в което описва как се е чувствала в нашата връзка, колко много съм значел за нея, че аз съм първата й най-голяма любов, че аз съм едва ли не всичко за нея. Та когато го прочетох, тя ме върна към прекрасните спомени, забравих за това, че ме дразни когато ми вика, забравих за това, че тя ми вика, забравих за себе си, просто исках да не я изгубя, но както разбрахте и втория ден протече по същия начин. Тя започна да се самообвинява, че всъщност е ужасен човек, аз да не искам да съм с нея, че тя се е държала ужасно, общо взето и двамата се самообвинявахме и открито казахме грешките си, и открито всеки един оспорваше грешките на другия. И така вече 1 ден всеки си е там където си е в неделя вечерта говорихме по телефона и тя ми обясни, че сега тя не иска да бъде с мен, иска да открие себе си, чувствала някаква празнина, била наранена, искала да спре да я боли, искала и чакала да дойде един ден в който ще се събуди и ще се сети за това, че аз съм всичко за нея и че иска да бъде с мен.... А тя всъщност ми казва, че го иска това, но в момента била много наранена и не знаела какво да прави, какво ще се случи, дали да продължаваме да се караме и да разрушим всичко и да се намразим.... Един вид се опитва някак си да съхрани връзката ни да я опази от пълен крах, но аз не мисля, че такъв ще дойде. Обясних и че просто единственото което съм искал е тя да се отнася с мен нормално, като човек и да ме цени и уважава, а не да ми вика, че промяната не е нещо голямо и значително, обясних и също че всеки говори много неща когато е афектиран, но са важни действията, обясних и че всичките тези малки неща който правят денят ни са важни, че това че обожавам всичко в нея, всяка част, черта дори и нейните недостатъци ми харесват и обичам всеки един прекаран миг с нея, и че тези караници се появяват тогава когато не се виждаме, че сме изнервени от това че си липсваме и че не можем да бъдем заедно в момента .... и че всичко малко което се събира капка по капка става едно голямо цяло и квото и да става нищо друго няма значение и че ние сме двама души който се обичат, а хората който се обичат понякога се нараняват.... Ефект нулев тя имала нужда да си почине сега, аз не съм я заслужавал, тя била ужасна глупости ....
Та не знам какво да правя, тъй като не мога да си обясня женската психика, искам да попитам жените попадали ли сте в такава ситуация, в която обичате някого, но просто сте се отдалечили малко и искате почивка, за да спре да ви боли и да се опитате да осъзнаете какво всъщност е за вас този човек .... Може ли наистина тя да се самообвинява заради мойте думи и да иска да ме предпази едва ли не от себе си? Дали ако наистина я оставя намира и по някъв начин изчезна от живота и ще почна да й липсвам и да иска да се съберем отново, дали времето ще излекува връзката ни или просто ще ни отдалечи още повече. Кое е по правилно да я оставя намира или всеки ден да й напомням онези наши малко мигове, моментите на щастие когато сме били заедно един до друг....
Общо взето дали някога ще мога да си я върна ....
За протокола тя е на 19, а аз на 22.
Благодаря ви и съжалявам за обърканите ми мисли, но пиша всичко така както е няма смисъл да крия мойте глупави постъпки, не ме обвинявайте аз достатъчно добре осъзнах моята грешка и че мога да изгубя най-прекрасния човек на земята и че я обидих много, но човек не трябва ли да прощава, не може ли да забрави думите ми й моето желание, не може ли да се опита да положи усилието да не ми крещи за щяло и нещяло и че е по-лесно да предпази връзката по този нелеп начин .... като и двамата се разделим....