Пуф, да се разпиша и аз за тази година. Честно казано, съвсем бях зарязала форума, само тази тема ме връща, че оттук си допълвам списъка с книги за четене.
Значи, от началото на годината съм прочела:

1. "Цар Плъх" - Джеймс Клавел
Бях я започнала миналата година, обаче нещо не можах да направя връзката с автора, стилът му ми се струваше някак изкуствен, не знам. Според мен това дали един автор е добър, няма нищо общо с това дали ти харесва, защото авторът гради само половината от връзката между теб и книгата, останалата половина читателят трябва сам да си я изгради. Та затова може би беше добре, че я оставих известно време (от порядъка на два-три месеца) да си отлежи и после си я довърших. Последните 200-300 страници ги прочетох извънредно бързо и още ми лежат на сърцето. Ревах изключително много, особено за Шон. Този човек е просто счупен и имах чувството, че аз съм го счупила. Защото в момента, в който прочета някаква история, тя става истинска - някъде вътре, в главата ми. Докато книгите стоят по рафтовете, техните светове не съществуват, но в момента, в който прочета нещо, то заживява вътре в мен. Та всичкото това ме удари след като прочетох "Цар Плъх" и същата вечер изведнъж се почувствах изключително гузно. Ревах за всеки един герой, чието нещастие някога съм прочела, имах чувството, че аз и само аз съм виновна. Както и да е, отплеснах се в лирични отклонения.

2. "Seidman" - James Erich
Четеше ми се книга, в която главният герой е гей. Четеше ми се и фентъзи, пък баш в това действието се развива в Исландия, в епохата на викингите, та реших - тва ше да е моята книга. Не е най-доброто нещо, което съм чела, откъм... не знам, откъм писателски дарби, дълбочина на сюжет и герои, чела съм и по-добри неща със сигурност, но е реалистична (откъм обичаи на викингите и начин на мислене), чете се изключително лесно, така че много ми хареса.

3. "Фермата на животните" - Джордж Оруел
Ем да, Джордж Оруел. Краят му е също толкова неоптимистичен като на 1984, но пък е дистопия и е Джордж Оруел, така че не знам какво толкова се учудих.

4. "Невидимите кризи" - Георги Господинов
Като цяло ми допада стилът на писане на съвременните български писатели. Есетата ми харесаха, а и бях гледала една постановка на Сливенски театър, казваше се "Възхвала на колебанието" и беше изцяло по есета на Господинов от тази книга (много ми хареса, между различните откъси (защото не бяха целите есета) пускаха песни на Бийтълс, което супер много ми допадна), обаче накрая започна да се повтаря и имах чувството, че чета едно и също есе отново и отново.

5. "Аутсайдерът" и "Да се биеш с Рубен Улф" - Маркъс Зюсак (съответно книги едно и две от трилогията за братята Улф)
Първата книга много ми хареса, чак ми се приходи в Австралия докато я четох, някак си ми се искаше да усетя тия изгреви, за които говореше Зюсак (което си е невероятно постижение, като се има предвид, че като цяло не описва най-прекрасните страни на Австралия). Само че действието се развива в продължение на седмици, а аз я изчетох за няколко часа (с малки почивки, защото пътувах) и нещо прецаках работата. Струва ми се, че това е от книгите, които трябва да се четат бавно, за да се усетят напълно, нищо че е едва 140 страници. Та смятам пак да я прочета, този път на малки хапки (така де, още по-малки).
Колкото до втората книга, направо ме отвя. Уникална. Не мога да кажа, че Камерън ми харесва, нито пък Рубен. Не мога да кажа и че не ми харесват. Просто ги усещам. И двамата. И тях, и изгревите, и всяка една тъпа недопушена цигара в книгата. Може би най-човешката книга, която съм чела. Последните страници ги изревах.