Приключих със "За мишките и хората" на Стайнбек. Четох на един дъх, но се нарежда в листа с книгите, които ме карат да си задавам въпрос ,,Защо свърши сега и защо свърши така?!" Краят не ми хареса, трябваше малко повече описание... и по-малко разкритие на емоциите. Една страница преди края, вече знаех как ще завърши. Две страници преди края - нямах никаква идея. Харесва ми иначе мечтата в книгата. Харесаха ми образите на 'мечтателите' и на тези, които вече са се премирили, загрубявайки от работа и от ударите на преживяното. Обичам книги, в които се описва труда, който се полага върху земята. Тук това липсваше, което лично не ми хареса, но всъщност ако имаше такива разработки, щеше да отвлича вниманието от главно случващото се действие.
Докато четях, не ми хареса само това, че единствената жена в книгата е представена като смесица от неизживяна актриса и плачеща за внимание и мъже примадона, която забравя своя собствен. От друга страна, ако влизаше и образа на истинската жена, усещането и приликата с реалността, щеше да са малко размътени. Това е мъжка книга, определено. Хареса ми като цяло.