Тяло от книги. Не от клетки.

[BloodyDreamer]

Аз за Портретът на Дориан Грей се бях изказала преди време, това беше първата книга от списъка ми, която прочетох. Всъщност аз я прочетох малко преди да си направя списъка и точно тя беше една от причините да го направя.
Четох я преди доста време и ми убягват доста неща, но се влюбих в тази книга. Мразех и Хенри, и Дориан - Хенри, защото постоянно философстваше и се мислеше за големия разбирач, а всъщност говореше само глупости (или поне аз не бях съгласна с нито една негова дума); а Дориан, понеже беше наивен и слабохарактерен и се остави на Хенри да го подмята като палачинка, докато не го препече и не го окипази тотално. И както каза xoxi, Дориан се превърна в идеалите на Хенри, а не в самия него. Към края на книгата, когато Хенри и Дориан се срещнаха, Хенри се отврати от него и от това, в което се беше превърнал (или по-точно от това, в което го беше направил). Което подсилва теорията ми, че говори за неща, от които не разбира и които не е изпитал. Другото, което леко ме подразни в книгата, беше това как Базил отричаше да е влюбен в Дориан, макар и начинът, по който говореше за него, да сочеше към обратното твърдение. Ама то не само сочеше, ами направо махаше и подскачаше с огромни табели и светещи лампички в ръце, само дето не го викаше през мегафон. Както и да е. По-скоро ме подразни фактът, че не мога да го разбера, но това вече няма значение - за мен Дориан е изгората на Базил и толкоз.
И въпреки това, интересно ми беше на надникна във вътрешния свят на Дориан и да стана свидетел на този му преход. Все едно гледах едно невзрачно парче глина, което постепенно извайват и превръщат в нещо грандиозно, нещо зловещо, хем грозно и отблъскващо, хем по свойски красиво и истинско.

И така. Дочетох "Пътеводител на галактическия стопаджия" и с изненада открих, че в изданието, което заех от библиотеката, е поместена и следващата част от поредицата - "Ресторант на края на Вселената". Преди време писах, че смятам книгата за надценена, но открих, че колкото повече чета, толкова повече се вмъквам в света на Дъглас Адамс и докато четях втората част от поредицата, се чувствах като у дома си. Оказа се, че предположението ми е било правилно - не ми харесваше просто защото не бях свикнала. И така, сега нямам търпение да подхвана следващата книга от поредицата, която не знам как се казва, но това няма значение.

А сега чета "Хайка за вълци" на Ивайло Петров и мога с ръка на сърцето да заявя, че не съм чела по-прекрасно нещо от български автор. Просто нямам думи да опиша майсторството, с което моделира героите и им вдъхва живот пред очите ми. За първи път ми се случва да съм вътре в книгата, дори когато не я чета. Сюжетната линия е много сложна, но аз така съм се захласнала, че сякаш се лее пред мен. Влюбих се в едно сравнение, като прочета книгата, ще я коментирам по-обстойно и ще го поставя като цитат. Така де, аз се влюбих в повече от едно сравнение или метафора, но това някак си ми се запечата в главата, не знам защо. Много хубаво се получи, че в момента съм на почивка в Балчик и чета за Добруджа, когато съм там. Прави нещата още по-реални. Направо се пренесох по времето на социализма и ТКЗС-то, въпреки че хал хабер си нямам от тези неща.
Засега от мен толкова (не че това е малко).