Ама как ме дразни тоя Фейсбук вече! Мрежа за сдуханяци. Гледам само някакви сдухани статусчета, ред сълзи, ред сополи, сякаш някой го грее кой какво защо и трябва да оревават целия Фейсбук за голямата и безкрайна любов на живота им, която е разбила сърцето им. Ми има си дневници, има си Tumblr, има други сайтчета. Трябва ли навсякъде да гледам картинки от сорта „Признай си. Още не си спряла да мислиш за него. Всъщност винаги ще мислиш за него.“ и някви пикли на по 14 се спукват да го харесват и да пишат „Oh yeah! So damn true!" True, ама друг път true... И на мен ми е сдухано и то не за първи път, ама не съм оревала Фейсбука и не занимавам горките незаинтересовани с проблемите си. Пък и знам, че всичко минава. Няма незабравима любов, просто има твърде драматично-приемащи-нещата хора. Аз че съм си маниак и аз, маниак съм си, като си втълпя нещо, дълго не си го изкарвам от акъла, ама пък времето ми показа, че всяка рана си има лек и просто трябва да се забавлявам и да се радвам на всичко малко в живота. Като тази вечер например! Толкова беше хубаво с тях, толкова ми беше забавно, много се радвам, че отидохме. Трябва да го правим по-често. А момчета под път и над път. И, повярвайте, за никого няма да мислите вечно, освен евентуално за съпруга си, ама и тези неща са редки в днешно време.