И предишната и сегашната ми връзка бяха дистанционни. При предишната имаше някаква драма, защото ми беше за първи път (на нея не), а и първите 7 месеца не беше от разстояние. А и двамата считахме самото ѝ заминаване като несправедливо. Първоначално аз бях този, който го приемаше тежко и постоянно мрънках. При първото ѝ прибиране обаче осъзнах, че не е чак толкова зле и до края не съм мрънкал, защото осъзнах, че само аз мога да загубя ако си съсипя връзката, създавайки излишно напрежение. И все пак, до самия край не можех напълно да приема разстоянието и се опитвах да намеря начини да го елиминирам и смятах, че именно то ми разваля и връзката и ми създава напрежение в живота. И може би си беше така конкретно в онази връзка. Обаче в тази го считам за нещо съвсем нормално.

Иначе чисто статистически, дистанционните връзки продължават по-дълго отколкото нормалните. Като не сте физически заедно, имате по-малко време да си писнете. Като сте се чакали, ви е по-яко като се видите. Ако комуникацията ви е само по скайп, фокуса не е върху физическото и си споделяте много по-дълбоки неща, отколкото на живо, и връзката е по-дълбока.

Иначе чакането е изнервящо, защото все пак човек си има нужди.

Но в края на краищата, живеем в динамичен свят и има голяма вероятност всеки от нас да премине през такова нещо. Може да изглежда гадно и невъзможно, но всъщност се преживява. В миналото мъжете са ги пращали на война и не са се прибирали по 10 години и жените им са чакали. Сега хората са по-разглезени, но пък сега има и самолети, Европейски съюз и интернет. Връзките от разстояние са нещо нормално, въпросът е как ги възприемат замесените в тях.