Аз не познавам човек, който е имал дългогодишна връзка и който още да твърди, че нищо не се е променило в него самия, ежедневието, навиците му и т.н.
И аз бях от тези, които в първите седмици/месеци вярваха, че човекът до мен трябва да ме обича такава, каквато съм, да не иска да ме променя и да живеем в розов балон. Бързо осъзнах обаче, че двамата сме отделни личности, които тепърва ще трябва да се учат да споделят живота си с друг човек по този начин, а това изисква промени. Не жертви, не компромиси, просто промени. Никой от нас не е тръгвал срещу другия с фрази подобни на "Кой си ти, че да искаш да ме промениш?!", "Ако не ме обичаш такъв/ва, значи въобще не ме обичаш." и т.н. и т.н. Колкото несъзнателни промени претърпяхме, толкова са и съзнателните. Разбира се, половинките ни щом са с нас, значи нямат нищо против негативните ни страни, но защо да не опитаме да ги премахнем? И ние ще се почувстваме по-добре, а и не вярвам на някой половинката да има нещо против. Това, че имаме човек, който да ни подкрепя е голям стимул. Грях е да не се възползваме.

Против съм единствено, когато единият напълно забравя себе си и е готов да заживее единствено с желанията на другия, с неговия стил на живот и да приеме неговите интереси. Във връзката трябва да има индивидуалност, но не съчетана с егоизъм и наивност.