Здравейте драги читатели и потребители на форум "teenproblem.net".
Аз съм достолепен ветеран във вашите среди, но поради куп факти се изгубих през последните може би 6-7 години.
Надявам се някои от Вас да си ме спомнят, с една потресаваща любовна драма, за която в тази тема ще разкажа как се разви. А сега ето предисторията:
Преди доста години (вече в по-горното изречение посочих горе-долу колко) споделих с Вас личната си любовна мъка
от една невъзможна, вероятно и несподелена любов. Ставаше дума за едно объркано от чувствата си може би 16-17 годишно момче, а може би и повече да е било, което беше изпаднало в толкова силна и тежка депресия, че се пропиваше
на ужасни места, като гробищата, например. Урудливостта на бурната му младост достигна своя апогей, когато пиянството му и убеждението, че е безсмъртен го срещнаха с портрета на едно 14 годишно скоро починало девойче, в което той се влюби. Да, скъпи читатели, това бях АЗ. Отзвуците, които тогавашното ми дерзание получи бяха забележителни, мнозина от Вас ми изпращаха лични бележки със съвети, идеи, съпричастност към тази така невъзможна моя любов. Други бяха на отсрещната крайност - бяха готови да ме изгорят на клада обвинявайки ме във вещерство и популизъм.
Интересува ли Ви какво се случи с мен след това?
След като вариантите да осъществя тази си любов на тогавашният ми акъл се ограничаваха с това да изровя тялото и да спя с него всяка нощ отчуждавайки се от целият свят или да се самоубия с молби към бога на смъртта да ме срещне с нея в отвъдното. Истината е, че щом все още пиша това или съм направил пълна глупост или съм се вразумил.
Истината я някъде по средата. Нямах кураж да се самоубия, всъщност не вярвам в бог, и тогава още по-малко му вярвах.
Нямаше гаранция, че ще попадна там, където е момичето в живота след смъртта си. Затова бях крайно решен да я имам физически (или поне това, което е останало от нея, все пак бяха изминали повече от 2 седмици от погребението).
За щастие на всички - вечерта когато бях решил да извърша огромната лудоста да изровя тялото... по улиците на града гъмжеше от полиция. Така успях да стигна едва до оградата, където предварително бях направил дупка, през която да изнеса тялото. Какво се случи ли? Истината е, че и през тазу дупка трябваше да вляза, тъй като пазачът ме знаеше и си мълчеше за действията ми, тъй като му носех пиене, за да си мълчи. Нали се сещате, че за да си пазач на гробищен парк,
се иска или да си отчаян от безработицата или да си пияница или мръднал. Възползвах се от това и всеки път, когато ходех да се разхождам там му носех пиене. Така той не ми създаваше проблеми, но тази същата нощ... НЕ НОСЕХ НИЩО, освен ЛОПАТА.
Така се оказах жертва на собственото си дресирано куче - пазачът. Той като че ли подозираше какво съм намислил, защото виждаше, че всяка нощ се застоявам на едно и също място, до един и същи гроб. Бях го излъгал, че това е "гаджето ми". Така той идваше и пиеше с мен уж да удавим заедно мъката. Но тази нощ, в която бях вече крайно решен да извърша крайни действия... нещо в него отказа да се продаде. Бях предаден разбира се насилствено на полицията.
А от другото ме е срам... затова ще го спестя.
През годините опитах да се влюбя отново. Като всички останали - в красиво, ИСТИНСКО, ЖИВО момиче. Колкото и да опитвах, Пламена (така се казваше момичето, до чийто гроб изкарах месеци) не излизаше от съзнанието ми. Не след дълго срещнах няколко стари приятели, които толкова ме съжалиха, че ми устроиха "изненада", бяха увещали кварталната блудница да "преспи" с мен, за да ме направи "истински мъж". Лошото е... че нищо не се случи, а може би за добро. Толкова бях хлътнал по мъртвото момиче, че местната к*рва не успя да ме възбуди. Да, изглежда е истина, че когато си отдаден на един единствен човек, дори съблазните на живота не могат да се вкарат в грехът на изневярата. Тогава разбира се ме помислиха за хомосексуалист, защото видиш ли не съм "изчукал" к*рвата на града. Това ме направи още по-тъжен, собствените ти приятели да те смятат за педал. Затворих се в себе си и отказах да приема света като такъв, който ме заобикаля. Завърших средното образование с отличие. Постъпих в университет, в друг град. Там нещата не се промениха много, бях завладян от мисълта за некропедофилизма. Бях се обсебил от тази мисъл. За ваше щастие и за щастието на всички роднини на покойниците на града, в който завърших висшето си образование, мераците ми не се удостоиха с триумф. Лично аз все още съжалявам за това. Оказа се, че в големите градове некрофилията съществува, но за нея се плаща скъпо. Успях да стигна до последното стъпало в йерархията да си "имаш" труп, но нямах толкова пари.
За един студент 2000лв са ужасно много пари, особено в моя случай, когато се самоиздържах изцяло сам.
Питате се защо отворих тази тема и какво Ви интересува всичко това ли? Ето го и отговора...
Онзи ден присъствах на погребението на един комшия. (след като приключих висшето си образование се прибрах в родният си град поради фактора безработица). Този човек беше заровен в невероятна близост до същият онзи гроб...
на онова прекрасно 14 годишно момиче, което вече може би трябваше да е на около 21-22. Аз все още не съм давал сърцето си на друга. Опитах се да се отдам на плътски разврат - когато си студент пиене и "леки" колежки има в излишек, но и с тях проблема се оказа същият. Та истината е, че до днес все още не съм бил с жена и чувството към онова положено в леглото на сухотата на пръстта проядена от червеи 14 годишно момиче е живо. Пламена все още значи толкова много за мен... Сега, може би 7.. или повече години по-късно... какво бихте ме посъветвали да сторя?
Защото усещам как въпреки хубавата работа, която си намерих продължавам да съм тъжен, нещастен и все така сам...
и невъзможно влюбен... в един портрет на момиче, което дори не познавам... и характер, за който само мога да предполагам, че е имала или е щяла да има. Моля Ви, помогнете ми?!