Моето момиче... Къде ли е сега? Какво ли прави? Дали е намерила щастието в лицето на някой друг?
Въпроси... Хиляди въпроси, които си задавам всеки ден, всеки час, всяка минута. Никога не намирам отговорите им, но не спирам да питам. До сетния си дъх ще се чудя къде е тя, как живее. Спра ли да го правя, значи съм напуснал този свят. Защото ТЯ е онази сила, която ме кара да дишам, да живея, да съществувам. Онова момиче, което беше мое, но уви.. Бях глупак. Тя даваше всичко за мен, сърце и душа, само за да съм аз щастлив. Какво и дадох аз? Нищо, бях мъжкар, бях твърд, понякога жесток и дори за секунда не си позволих да бъда като нея - по детски романтичен, нежен и мил. Късно осъзнах, че тя имаше нужда от това, за да продължи да бъде с мен. И един ден просто ме попита - "Какво съм аз за теб?". И какво й отговорих аз? Нищо. Прегърнах я с думите - "Хайде, стига не бъди дете. Знаеш, че те обичам, не ме карай да говоря глупости."...
Тя си замина. Никога не ще я виня за това, че напусна човека, който не искаше да говори "глупости". Виня само собствения си егоизъм, заради който вечер не мога да спя. Моят сън са мечтите. Мечти, в които тя е до мен, лежи и слуша всички "глупости" които не й казах навреме. Сега ги шепна в мрака, пиейки мъка от сълзите си, сам и търсещ в празнината.
"Какво съм аз за теб?"
"Ти си всичко за мен! Ти си като първия слънчев лъч, който срамежливо ме гали и събужда. Очите ти - две ярки звезди, побрали в себе си всички вселени, хиляди непознати светове. Гласът ти е по-красив от песен на чучулига, косите ти по-нежни от морската пяна. Кожата ти е по-мека от пухкавите бели облачета изпъстрили яркосиньото небе. А вътре в теб, в малката си душа си побрала любов, с която можеш да дариш целия свят. Любов, която ми даряваш без колебание, а аз всеки ден благодаря на Бог, че имам това вълшебство в живота си. Мило мое, какво си ти за мен? Ти си всяко туптене на сърцето ми, всеки един дъх, всяка една секунда от живота ми. Ти си причината за моето съществуване."