Историята ми не е нещо нечувано и може би дори тривиална, но имам нужда да я споделя. Ще разкажа нещата както са без драматизации и локуми. Аз съм момиче на 21 години и бях изключително мила, отзивчива, наивна и добра с хората като цяло, което ми донесе много болка. Много хора ме нараниха и оставиха /говоря в личен план/ и след всеки един такъв случай аз се изправях и продължавах. Последната ми връзка приключи наскоро и аз останах много наранена. След него аз се промених коренно и това е основният проблем. Бях човек, който не се страхуваше да се впусне в любовта, който непрекъснато вярваше и търсеше любовта - абе в общи линии тя беше приоритет за мен, доакто една сутрин не се събудих различна. Както казах много мъже са ме наранявали и той беше поредният, той беше капчицата, която накара водата да прелее от чашата. Спрях да вярвам..една сутрин просто се събудих и вече не вярвах.. не вярвам, не се надявам, не търся, а тогава е най-страшно, защото както казват "Който търси, намира". Но в мен оживя един огромен страх да не ме наранят отново и този страх сякаш уби всичко в мен, отблъсквам всеки, който се опита да ме опознае, и то доста се старая и се чудя дали това е период или ще остана така завинаги. Някои ще кажат, че не съм срещнала подходящия човек, но дори и да го срещна аз инстинктивно отблъсквам хората, правя се на такава каквато те не биха исакли да бъда, за да се отдръпнат...