Първо искам да кажа за тези, които не знаят, че аз съм безнадежден романтик. Ужасен. И нездравословен. Наивен. И крепящ се на това. Цялата ми почва, богата на всичко необходимо за съществуването ми.
Второто, което искам да кажа е, че не бих искала да бъркате почвата ми с изкуствена тор. Или иначе казано.. Не обичам онази лигавата романтика, класическата.. с розите, с вечерите, със свещите (не че не обичам свещи), с подготовките..
Аз вярвам в хубавите неща. Или поне се опитвам да запазя вярата си.
Когато бях на 16, си мислех, че хората могат да се обичат вечно. Мислех си, че могат да бъдат влюбени вечно. Мислех, че двама човека, които се обичат, никога не биха си изневерили. Мислех, че флирта и закачките с други хора са нещо лошо и нараняващо. Мислех си много работи. И сега ги мисля. Но сега съм на 21 и все повече навлизам в някакъв свят, в който поглеждам през разни прозорчета, в които гледката не е хубава. Виждам как хора на моята възраст и над нея се нараняват. Виждам как твърдят, че се обичат безумно, биха прекарали живота си заедно, кроят планове за бъдещето.. и в следващия момент виждам как същите тези хора тъжат, че всичко това се е сринало..Виждам как други хора се колебаят дали ще е лошо, ако ей така за една вечер излязат от пътя осеян с рози и обич и се отдадат на моментно удоволствие, което биха забравили и биха се върнали обратно в пътя си.. Виждам как трети пък се чудят как да разнообразят връзките си и измислят какви ли не начини, но не и начини, включващи само двама души.. Виждам как мои приятели/познати/колеги, които имат половинки до себе си, гледат с 'влюбени' и закачливи погледи други хора, все едно са бъдещите им любови.. Виждам всичко това и си мисля как може би човек не е създаден и не може да остане на едно място.. как не може да е отдаден само на човека до себе си.. Виждам и си мисля тея неща.. и ми е тъжно, че си ги мисля.. защото вярвам. Или поне се напъвам да вярвам.. И тук идва проблема ми.. КАК?! Как да вярвам при вида на всичко това? Не искам да спирам да вярвам, защото за това живея.
Не твърдя, че всичко това, което описах е лошо, или пък не се случва всеки ден по света.. но не ми е хубаво.. тъжно ми е..
Знам, че всичко опира до това, което сам си направиш и изградиш.. но как да имаш вярата, че ще успееш, след като си заобиколен от нещастия..
Наистина не искам да спирам да вярвам, че един ден ще имам семейство, което ще е всичко за мен. Че ще си имам дечица и мъж, който ще обичам и ще ме обича. Може да вярвам в историите от приказките.. но аз наистина искам да остарея с някой и в последните ни часове да мога да му кажа, че го обичам и да го целуна.. Искам да вярвам, че и той би направил същото. Искам да вярвам, че онова, което си казват хората, когато се женят е винаги и във всеки един момент истинско. Искам да вярвам, че след 10-20-30 години съжителство, ще мога да прегръщам и целувам човека до мен така, както е било и преди 10-20-30 години. Че ще мога да му споделям също толкова свободно както винаги.
Не искам да вярвам на приказките, в които 'оставало само уважението'.
Как да продължа да вярвам, след толкова много неща и хора ме карат да си мисля обратното?
Как да имам доверие у хората, когато нямам вяра в нещата, които са ми най-важни..