Обикновено не бих писала във форум, но някак ми се иска да чуя странично мнение... а нямам смелост да говоря с някой от обкръжението ми.
Нещата стоят така - аз съм последен клас в училище, приятелят ми завърши преди 1 година, а сме заедно от 2. Всичко между нас винаги е било прекрасно, има химия, има разбирателство, обичаме се и връзката ни е перфектна, общо-взето. Винаги ни е било приоритет да си прекарваме времето заедно, обаче напоследък 50% от това ни време заедно е изпълнено с някакви безсмислени заяждания, глупави спорове и все за незначителни неща. На моменти сме - днес се караме, утре не можем един без друг. Проблема е, че на мен тези смени на полюсите започнаха да ми омръзват, а очевидно и на него, защото започнахме все по-рядко да излизаме заедно, било то само двамата или в компания. И така докато преди няколко седмици, когато за пореден път имахме някаква разправия и изкарахме уикенда разделени. В събота уговорих една приятелка да излезем да разпуснем, ей така по заведенията, и точно когато щяхме да се прибираме, не знам как ни хрумна да отидем на дискотека. Танцувахме(и да си призная, пийнахме повече) и в момента, когато чувствата се бяха вече засилили под въздействието на алкохола, видях в заведението да влиза момчето, което адски харесвах преди да започна връзка със сегашния си приятел. Той тогава беше зает и не ми обърна внимание, но онази вечер влезе в заведението сам. Заговорихме се, можех да го питам някакви малки неща, неща, които за моя приятел отдавна знам. Цялата вечер беше като в сън и накрая вместо да се прибера у приятелката си, където се предполагаше, че ще спя, си тръгнах с момчето от дискотеката... Може да звучи гнусно, но на другия ден дори не се чувствах виновна, че съм изневерила. Вината дойде по-късно, когато в понеделник се видях с приятеля ми и той ми каза колко ме обича и как не иска да се караме вече, подари ми роза... През целия уикенд беше правил планове да ме изчака да завърша и да заминем заедно да следваме някъде по морето.
Искам да си доизживеем преказката заедно, наистина много го обичам, но всеки път като го погледна и се сещам за онази събота... Чудя се дали да му призная - не искам да го наранявам, но от това колко е мил става само още по-тежко.
Помагайте!Дайте някакъв съвет...