Аз съм изключителен реалист и главата ми никога не е била размътена от любов, да не мога да погледна на човека до мен реално, да не му виждам недостатъците. Просто стигнахме до етап, в който аз не се чувствам пълноценно с него, може и скука да го наречем. Обичам го и винаги искам да е добре, моментът на началното привличане отдавна е минал и дори след него аз се чувствах прекрасно-изпълнена с любов и желание да съм с него. Не ми трябват пеперуди в корема, за да съм щастлива. Просто една задоволеност, която сега не получавам. Не трепна да го видя, не трепна да ми се обади. А същевременно не мога да напусна, толкова голяма част е заел от живота ми.