Напоследък с мен се случиха неща, които много допринесоха за психическия ми срив. Много скъпо за мен същество - моят котарак изчезна, дядо ми е с тежка диагноза, много ми повлияха и семейните проблеми, липсата на време и борбата за висок успех в училище. Винаги съм се мислела за силна, сякаш никога не бих могла да изпадна в депресия, но ето, че стана. От ден на ден ставам все по-отчаяна и тъжна. Чувствам се сякаш пропадам в пропаст. Болката от миналото, тъгата от хубавите спомени, отвращението от отвратителното държание на хората (било то в градския транспорт, класа ми или някъде другаде), липсата на щастие и удовлетворение.. сякаш мъчително всеки ден малко по малко убиват нещо в мен. А най-много страдам, защото заради всички отрицателни емоции толкова се изнервям и затварям в себе си, че нямам желание да говоря с никого и често се държа грубо със най-близките си. Мога да се закълна, че не искам да ги наранявам, но просто чернилката вселила се в мен и прибързаните ми озъбвания излизат без да желая и да мога да се контролирам. Не съм от хората, които обичат да се оплакват, но наистина се чувствам като в дълбок трап.

Моля някой изпадал в моето състояние или който може да ми помогне с даден съвет, каквото и да е... ще съм безкрайно благодарна. // Колкото до хората, които ще ме обидят или нападнат, не се нуждая от техните коментари.